Божията формула

— Да, но не знаех, че вече сте разкрили толкова неща около изчезването на професора. Значи казвате, че е бил отвлечен и отведен в Иран заради ръкописа на Айнщайн?

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

— Толкова… толкова е странно! — Поклати глава, сякаш се мъчеше да се отърси от някакъв сън. — Направо не е за вярване!

— Не е, но е самата истина.

— Невероятно!

Томаш се приведе на стола си, нетърпелив да получи информацията, която отчаяно търсеше.

— Вижте, професор Роша — каза той. — Какво е това второ доказателство, което професор Сиза е открил?

Физикът все още не беше преглътнал онова, което току-що му бяха разкрили, и го погледна объркано.

— Извинете, но трябва да изчакаме да освободят професор Сиза, за да можем да говорим за това. Както разбирате, става въпрос за научно изследване, извършено от него и… с една дума, нямам право да го разгласявам. Длъжен съм да проявя лоялност. Но както и да е, струва ми се, че е важно…

— Професор Роша.

— … да започнем някакви действия относно изясняването на местонахождението на професор Сиза и…

— Професор Роша.

— … да разсеем това нелепо недоразумение.

Томаш впери поглед в събеседника си.

— Професор Роша, имам една много неприятна новина за вас.

— Да?

— Професор Сиза е мъртъв.

Възцари се смразяваща тишина.

— Какво?

— Професор Сиза е умрял, докато е бил в плен. Издъхнал е по време на разпит. — Сведе глава, съсипан от ролята си на лош вестоносец. — Много съжалявам.

Луиш Роша, шокиран, понечи да каже нещо. После сложи ръка пред устните си и остана така, с широко отворени очи, опитвайки се да осмисли чутото.

— Но това е… просто абсурдно — отрони той, заеквайки. — Как е станало това?

— Починал е по време на разпит.

— Какъв ужас! И кога… искам да кажа, кога тази новина ще бъде… ще бъде огласена?

— Няма нищо за огласяване — каза Томаш. — Тази информация, макар и достоверна, не е официална. Иранците никога няма да си признаят, че са отвлекли професора, да не говорим, че е умрял в ръцете им. Очевидно е, че нищо няма да кажат. Просто професор Сиза никога повече няма да се появи, разбрахте ли?

Физикът поклати разбиращо глава, но явно още не беше успял да асимилира информацията.

— Какъв свят!

Томаш му остави минута, за да осмисли новината за смъртта на своя наставник.

— Вижте, професоре — поде той. — Животът на още един човек е в опасност в този момент заради същия ръкопис и същото недоразумение. Дали ще го спасим, или не, зависи от жизненоважната информация, която трябва да получа. Само вие можете да ми помогнете.

Луиш Роша, вече посъвзел се, отвърна на изпитателния поглед.

— Кажете…

— Трябва да разбера какво е второто доказателство, открито от професор Сиза. Знаете ли за него?

— Разбира се, че знам — отвърна в скоропоговорка физикът, почти засегнат от въпроса. — Професор Сиза и аз се занимавахме само с това в последните години.

— Дали ще можете да ми го обясните?

— Ами, това… мм… как да ви кажа, това е научно изследване, ръководено от професор Сиза и…

— Професор Сиза го няма, не осъзнавате ли? — прекъсна го Томаш, вече изгубил търпение. — А аз трябва да узная това второ доказателство, защото в противен случай друг човек може да умре поради същата причина.

Луиш Роша отново се поколеба.

— Но не мислите ли, че точно сега не е най-подходящият момент да огласявам изследването на професор Сиза?

— Чуйте ме, професор Сиза е мъртъв — настоя Томаш, опитвайки се да събере цялото му останало търпение. — Това сега няма никакво значение, не разбирате ли? Нищо не ви пречи да публикувате статия в някое научно списание или дори книга с всички подробности относно откритието, плюс фрагменти от ръкописа на Айнщайн. Професор Сиза го няма вече, за да направи онова публично огласяване, което самият той е възнамерявал да направи.

— Смятате ли, че аз трябва да го направя?

— Разбира се, как няма да го направите? Едно такова откритие е… сензация, не може да се пази вечно в тайна. Разбира се, че трябва да го огласите. Още повече, че такова е било намерението на професор Сиза. Струва ми се очевидно, че ваш дълг е да изпълните последната му воля.

Физикът се замисли над доводите.

— Така е — каза накрая. — Мисля, че сте прав.

— Разбира се, че съм прав. Обективно погледнато, това би означавало, че вашият наставник ще получи признанието, което заслужава. Текстът, който бихте представили, би могъл да е в съавторство с него, знам ли? Всъщност в това е целият смисъл, нали?

— Да, така е — каза Луиш Роша с по-уверен и решителен глас.

— Точно така, всичко ще оглася.

Томаш въздъхна, облекчен от тази малка победа, но не остави събеседника си на мира.

— Но преди да предприемете каквото и да било, ще трябва да обясните на мен това ваше второ доказателство. Както ви казах, животът на един човек зависи от тази информация.

Луиш Роша рязко стана от стола.

— Много добре — възкликна той. — Да го направим.

Томаш го изгледа изненадан.

— Къде отивате?

Физикът се устреми нанякъде, като пътьом му хвърли бегъл поглед през рамо.

— Ще отида за две кафета — каза той. — Веднага се връщам.

XXXVIII