Божията формула

Наситеният аромат на горещо кафе нахлу в библиотеката веднага щом Луиш Роша се показа на вратата с подноса. Повика Томаш в малкото помещение, скрито отляво, непосредствено до входа и мигновено хлътна там, като че някой го гонеше. Остави подноса на масичката и веднага щом посетителят се настани в тесничкото пространство, взе една от димящите чашки с гъстата като крем течност с лек червеникав оттенък и се усмихна.

— Заповядайте едно кафе еспресо — каза той, подавайки чашката на Томаш. — Искате ли захар?

— Да.

Томаш взе пакетче захар и го изсипа в чашата, след което веднага разбърка кафето.

— Ако директорът на библиотеката ни види, ще ни убие — каза физикът с тих смях, след като надникна навън, за да се убеди, че никой не ги беше видял.

Томаш огледа разхвърляното миниатюрно помещение, където се бяха сврели.

— Затова ли дойдохме тук?

— Да — потвърди домакинът заговорнически. — Тук ще ни е по-спокойно.

— Не е ли по-добре да отидем в кафенето отвън?

— Не, тук сме по-добре. Никой няма да ни намери. — Вдъхна аромата на кафето. — Знаете ли, не мога да мина без кафе в такива случаи. Няма нищо по-добро от едно малко еспресо преди сложен разговор. Помага ми да се съсредоточа.

— Нашият разговор сложен ли ще бъде?

— Онова, което имам да казвам, не е сложно за разбиране. Сложно е да се направи така, че да не изглежда сложно, разбирате ли? — намигна Луиш.

— Простотата е сложна.

— Повече, отколкото хората си мислят. Колко кафета еспресо съм изпил по време на проучването? Аз пия еспресо, а професор Сиза студено кафе, което се научил да прави в Италия, нещо ледено с разбита сметана отгоре. Наричаше го granita di caffe101.

— Това не е ли фрапе?

— Да, имаше слабост към него. — Потръпна. — През зимата от това студено кафе направо ме втрисаше… но всеки с вкуса си, нали?

— Така си е.

Отпиха по глътка от еспресото. Имаше наситен, характерен вкус, с приятна, задържаща се в устата тръпчива нотка.

Луиш Роша остави чашката си на подноса и се съсредоточи.

— Така, да започваме — възкликна той, готвейки се да подхване темата. — Доколкото разбрах, тибетският приятел на професор Сиза ви е обяснил онова, което е станало в Принстън през 1951 г., нали?

— Да, той ми разказа всичко.

— Значи знаете за историята с премиера на Израел, за предизвикателството, което отправил към Айнщайн, за работата по Божията формула и условието да се намери алтернативен начин за научното й доказване преди публичното огласяване на ръкописа. Това не е ново за вас, нали?

— Не. Знам за всичко това.

— Много добре — въздъхна. — Професор Сиза взел много присърце проекта на Айнщайн и решил да му посвети живота си. Дали е възможно да се подходи по друг, различен начин, за да се докаже по научен път съществуването Бог? Ето, това било предизвикателството, което стояло пред него.

— И как подходил той?

— Ами, първото нещо, което трябва да се направи, е да се дефинира обектът на изследване. Кой е Бог? Когато говорим за Бог, кого всъщност имаме предвид? Библейския Бог ли?

— Предполагам, че да…

— Но Бог, какъвто Библията го описва, е абсурден. — Луиш се измъкна от мястото, където седеше. Отправи се към един рафт наблизо, взе огромен том с великолепна подвързия и отново се прибра в скривалището се, настанявайки се с отворена в скута си книга. — Да видим тук — каза той, прелиствайки началните страници, докато намери търсения откъс. — Още в самото начало на Стария завет е написано, че Бог решил да даде на човека помощник. Ето: „Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици; и (ги) заведе при човека, за да види как ще ги нарече той, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й“. После в Библията се казва: „но за човека не се намери помощник, нему подобен. И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека“. — Вдигна глава. — Нищо странно ли не виждате в този разказ?

Томаш сви рамене.

— Това все пак е библейски разказ, нали?

— Но нима Бог не е всезнаещ? Нима не би могъл предварително да знае, че нито едно от животните не би могло да бъде достоен помощник на човека? Защо му е трябвало на Бог да чака да види с какви имена човекът ще нарече животните? Като всезнаещ, Той не би ли могъл предварително да е наясно с това? — Прелисти още няколко страници. — Да видим сега какво се случва, когато Бог решава да предизвика потопа: „И разкая се Господ, задето беше създал човека на земята“. — Впери поглед в Томаш. — Господ се разкаял? И пак ще попитам: нима Той не е всезнаещ? Не е ли могъл да предвиди, че човекът ще се разврати? След като е съвършен и всемогъщ, защо не е предвидил всичко навреме? Какви са тези истории за Господ Бог, който поправя Своите грешки? Значи, в крайна сметка, Бог допуска грешки, така ли?

— Така изглежда…