Божията формула

— Бинго! — възкликна Луиш Роша. — Всичко е предопределено. Миналото и бъдещето съществуват. По същия начин, по който не можем да променим миналото, не можем да променим и бъдещето, тъй като двете са едно и също нещо в различни времена. Това ще рече, че ако миналото е предопределено, бъдещето също е предопределено. Разбирате ли? Всъщност това откритие беше потвърдено от Теориите на относителността, чиито уравнения са детерминистични и установяват имплицитно, че всичко, което се е случило и ще се случи, се намира записано в първоначалната история на Вселената. Спомнете си, че пространство и време са различни проявления на едно и също единство, подобно на ин и ян. Ето защо Айнщайн е възприел понятието „пространствено-времево единство“. По същия начин, както Лисабон и Ню Йорк съществуват, но не в едно и също пространство, така и миналото и бъдещето съществуват, но не в едно и също време. От Лисабон не мога да видя Ню Йорк, така, както от миналото не мога да видя бъдещето, макар и двете да съществуват.

— Хм, хм.

— От друга страна, Теорията на относителността показа, че времето протича по различен начин в зависимост от скоростта и силата на гравитацията. Събитията А и Б се случат едновременно в дадена точка на Вселената, но те не са синхронни на други места: в една точка събитията се наблюдават в последователност А и после Б, а в друга точка се случва първо Б, а после А. Това означава, че в даден момент в дадена точка на вселената Б още не се е случило, но ще се случи. Каквото и да стане, то ще се случи, защото е предопределено. — Наклони глава, без да откъсва очи от Томаш. — Е, аз ви питам сега, кога всичко това е било определено?

— Кога?

— Да, кога?

— Мм… знам ли! В началото, предполагам.

— Точно така — възкликна Луиш Роша. — Всичко е било определено в началото, в мига, в който се е образувала Вселената. Енергията и материята са били разпределени по определен начин, а това веднага е предопределило историята, в която цялата материя и енергия щели да се вместят оттам нататък. Разбирате ли?

— Да.

— А не виждате ли връзката, която всичко това има с Антропния принцип?

Томаш се поколеба, търсейки връзката между двете неща. Но колебанието му трая само миг, колкото да си поеме дъх, тъй като на секундата се ококори и почти се задъха от смайване, когато видя доказателството да се избистря пред очите му.

— Карамба! — едва изрече той, виждайки истината да блесва с ослепителна светлина. — Това е невероятно.

— Фактът, че всичко е предопределено, означава, че всичко, което се е случило, случва се и ще се случи, е предвидено още с раждането на времето. Дори и този наш разговор е бил предвиден. Сякаш сме актьори на една огромна сцена, всеки, изпълняващ определена роля, следвайки грандиозен сценарий, написан от невидим сценарист, когато се е родила Вселената. — Изчака идеята да се поуталожи. — Всичко е предопределено.

— Боже мой…

— Тъкмо този аргумент липсваше и тъкмо с него професор Сиза превърна Антропния принцип в доказателство за съществуването на Бог. Вселената е била замислена по съвършено изкусен начин, който говори за висш интелект; сложната и прецизна настройка издава перфектен замисъл. Нашето съществуване съвсем не е случайно, защото всичко е предопределено още от самото начало.

XL

Излязоха заедно от библиотеката „Жоанина“. Нощта се беше спуснала над Коимбра и нежен свеж полъх се носеше из почти пустия „Патио дас Ишколаш“. Томаш се закова на едно от стъпалата и погледна към часовника на кулата: вече беше девет часът вечерта. От доста време не беше ял, но терзаещата го мисъл, че разполага само с единадесет часа, за да разреши загадката, убиваше апетита му. Вярно, че Луиш Роша му беше разкрил мистерията, но липсваше една последна подробност. Шифърът, в който се криеше Божията формула.

— Кажете ми нещо — прошепна Томаш. — Имате ли представа какво съдържа последното послание на Айнщайн?

Физикът го изгледа странно.

— Елате с мен — каза той и му махна да го последва.

Луиш Роша слезе по стъпалата и зави наляво, следван плътно от Томаш. Стигнаха до входа на сградата в съседство с библиотеката. Историкът премина през великолепните двери и почти машинално определи стила: мануелино.

— Това църква ли е? — попита той.

— Храмът „Сан Мигел“ — поясни неговият гид, повличайки го навътре. — Строежът е бил започнат през XVI век.

Стените бяха покрити със сини плочки азулежу, таванът беше украсен с герба на Португалия, но онова, което приковаваше погледа, беше гордо извисилият се бароков орган, вграден в стената отдясно. Беше изключително красив инструмент с прецизна и фина изработка, увенчан с ангели, свирещи на небесни тръби.

— Защо ме доведохте тук? — поиска да узнае Томаш.

Физикът седна на крайчеца на една тапицирана с кожи скамейка и се усмихна.

— Не смятате ли, че е редно да сме в Божия дом, когато говорим за Бог?

— Но Бог, когото ми представихте, не е библейският — отбеляза историкът, като кимна към разпятието над олтара.

— Представих ви Бог, драги мой — отвърна Луиш Роша. — Останалото са подробности, нали?

— Щом така смятате…