Божията формула

— Едни го наричат Бог, други Йехова, Аллах, Брахман, Дхармакая, Дао. — Положи длан на гърдите. — Ние, учените, го наричаме Вселена. Различни имена, различни определения, еднаква същност.

— Разбирам — рече историкът. — Но това не разрешава моя проблем, нали?

— Какъв ви е проблемът?

— Какво съдържа последното послание на Айнщайн.

Луиш Роша се отпусна на пейката и направи знак на Томаш да седне до него. Историкът така и стори, въпреки че терзанието разяждаше душата му.

— Знаете ли какво представляват матрьошките? — попита физикът.

— Кое?

— Матрьошките.

— Говорите за руските кукли, нали?

— Да. Когато отвориш една матрьошка, отвътре изскача друга. — Роша се усмихна. — Подобно на матрьошките, откриването на второто доказателство разреши една загадка, но ни изправи пред друга. Щом Бог съществува и е сътворил Вселената с такава сложна и фина настройка, която е предопределила съществуването ни, това показва, че нашето съществуване е целта на Вселената, така ли е?

— Логично е.

— Но това няма смисъл, нали?

— Така ли мислите? — учуди се Томаш. — Според мен си е напълно смислено.

— Има смисъл като утешителна констатация — мотивира се Луиш Роша. — Но според науката ние сме абсолютно незначителни в необятната Вселена. Някои физици дори защитават тезата, че животът е само един фарс и че присъствието ни е абсолютно ненужно.

— Изглежда, са се лъгали.

— Така е — потвърди Луиш Роша. — Като се има предвид, че Вселената притежава такава невероятно фина настройка, която предполага създаването на живота и че това съвсем не е случайност, а е нещо предопределено от самото начало, наистина трябва да се съглася с вас, че колегите ми не са прави. Но въпросът си остава: нашето съществуване не изглежда да е целта на Вселената.

— Но защо мислите така?

— Защото ние се появяваме в относително ранен стадий от живота на Вселената. Ако ние сме били целта на развитието, естествено е да се появим накрая, нали? Но фактите са други. Появили сме се малко след началото. Защо?

— Навярно Бог е бързал да ни създаде?

— И защо? Да се забавляваме по-дълго? Да си прекарваме времето в гледане на телевизия? Да пийнем по някоя чашка в кафенето на открито? Да си говорим за футбол и жени? А те да прелистват лъскави списания и да гледат сериали? Защо?

Томаш сви рамене.

— Знам ли? — възкликна той. — Но какво значение има този въпрос?

Луиш Роша впери поглед в събеседника си.

— Защото този въпрос е разрешен в последното послание на Айнщайн.

— Какво?

— Шифрованото послание, вмъкнато от Айнщайн в Божията формула, решава въпроса с целта на нашето съществуване.

Томаш пъхна ръка в джоба си и извади сгънатото листче, с което никога не се разделяше. Разгъна го и препрочете шифрованото послание.

— Това ли е?

— Да.

— Искате да кажете, че този ребус разрешава загадката с нашето съществуване?

— Да. Той разкрива защо съществува живот.

Историкът отново се замисли над ребуса.

— Но откъде знаете това?

— Професор Сиза ми го каза.

— Професор Сиза знаеше ли тайната?

— Професор Сиза знаеше пътя към тайната. Айнщайн му разкрил, че това шифровано послание съдържа endgame102 на Вселената.

— Ендгейм?

— Това е много популярен израз в Америка. Означава „крайната цел на играта“.

Томаш поклати глава.

— Извинете, не разбирам — възкликна той. — Какво искате да кажете?

Физикът направи широк жест с ръка.

— Огледайте се наоколо — каза. — Тук, на тази планета, има живот навсякъде. В равнините и планините, в моретата и реките, сред камъните и дори под земята. Накъдето и да се обърнем, виждаме живот. Но знаем, че всичко това е преходно, нали?

— Разбира се, всичко умира.

— Не това имам предвид — поправи го Луиш Роша. — Искам да кажа, че всичко е обречено да изчезне. Периодът, през който е възможен животът във Вселената, е твърде ограничен.

— Какво имате предвид?

— Искам да кажа, че нищо не е вечно. Искам да кажа, че този период на разцвет е само малък епизод в историята на Вселената.

— Малък епизод? Не разбирам…

— Вижте, животът на Земята зависи от активността на Слънцето, нали? Но Слънцето няма да съществува цяла вечност. Ако беше човек, сигурно щеше да е на повече от четиридесет години, което означава, че половината му живот е преминал. С всеки изминат ден нашата звезда става все по-ярка и нагрява все повече планетата, докато разруши цялата биосфера, което ще се случи след хиляда милиона години. И сякаш това не стига, ами след четири или пет хиляди милиона години „горивото“, което подхранва слънчевата активност, ще се изчерпи. Ядрото в едно последно, отчаяно усилие да поддържа производството на енергия сигурно ще се свие, докато квантовите ефекти не започнат да го стабилизират. Тогава Слънцето ще се издуе толкова много, че ще се превърне в гигантска червена звезда, чиято растяща повърхност ще погълне вътрешните планети.

— Какъв ужас!