Божията формула

— Да, Аугущо. — Доби съкрушен вид. — Горкият, какво ли е станало с него?

Томаш беше на ръба да му разкрие всичко, но се въздържа. Не беше време за разтърсващи разкрития. Предпочете да остави баща си да говори за онова, което сърцето му диктува.

— Изглежда, добре сте се разбирали.

— С Аугущо ли?

— Да.

— О, да. Много разговаряхме. Аугущо вярваше в съществуването на Бог. Аз обикновено изпълнявах ролята на скептик, тоест винаги му противоречах.

— Какво ти разказваше той?

— Често цитираше учителя си. Айнщайн казал това, Айнщайн казал онова. Той наистина беше неговият кумир. — Усмихна се отново. — Запазил е всичко, което му е дал Айнщайн, знаеш ли?

— Така ли?

— Абсолютно всичко. — Погледна носталгично. — Когато Аугущо изчезна, неговият асистент се появи при мен, притеснен до краен предел, и ми предаде един запечатан плик, който бил на Аугущо. Май съм ти разказвал вече за това.

— Да.

— Младежът беше много неспокоен. Казваше, че няма представа какво се е случило с Аугущо и че той самият не се чувства защитен. Виждаше се, че е паникьосан.

— Представям си.

— Младежът раздаде на неколцина колеги нещата на Аугущо, за да затрудни предполагаемите похитители. Разбира се, това беше голяма глупост, защото според мен нищо не го заплашваше, но кой те слуша? Човекът не беше на себе си. Така че запазих плика.

— Добре си направил.

— А сега сигурно ще ми се смееш. Понеже съм любопитен, разпечатах внимателно плика и видях какво има вътре. Знаеш ли какво съдържа?

— Не.

— Някаква реликва, която Аугущо е запазил от времето на стажа си в Принстън.

— Я виж ти!

— Да. Малко листче, изписано от Айнщайн.

— Сериозно?

— Да, нещо абсолютно безсмислено. На листчето имаше три азбуки, насложени една връз друга, а най-отгоре името на Айнщайн на италиански. Както виждаш, Аугущо даже и това е запазил.

— Името на Айнщайн на италиански ли? Не разбирам…

— Точно така, името му на италиански.

— А как е името на Айнщайн на италиански?

Баща му се разсмя немощно.

— Алберти, глупачето ми — каза той.

Томаш се размърда на стола, обхванат от неудържима възбуда.

— Алберти? Сигурен ли си, че точно това беше написано там?

— Да, разбира се. Защо?

— Татко — каза Томаш, приведен над него, — къде прибра този плик?

— В първото чекмедже на бюрото ми, у дома. Защо?

Синът едва потисна желанието си да скочи и да изтича до вкъщи. Пое дълбоко въздух и се облегна на стола.

— Няма нищо, татко. Нищо.

Мануел го изгледа недоверчиво, озадачен от неочакваната промяна в настроението му.

— Какво има? Да не би да съм казал нещо странно?

— Не, не. Всичко е наред.

Бащата се чувстваше прекалено изморен, за да настоява. Вдиша дълбоко и хвърли бегъл поглед към вратата.

— Майка ти?

— На път е. Всеки момент ще дойде.

— Добре да се отнасяш към нея, чу ли ме?

— Да, разбира се. Бъди спокоен.

— Ако един ден се наложи да я настаниш в старчески дом, избери най-добрия.

— Ох, татко. Какво говориш, по дяволите…

— Остави ме да ти кажа.

— Добре.

— Грижи се за майка ти. — Разкашля се. — Помогни й да изживее достойно времето, което й остава.

— Не се притеснявай.

Мануел спря, за да си поеме дъх. За момент се чуваше само тежкото му дишане.

— Има някакво омиротворение в мисълта за смъртта — едва промълви той. — Но за да го постигнем, трябва да сме в мир с живота. Разбираш ли? Трябва да си простим един на друг. Но това е невъзможно, ако преди това не простим на самите себе си. Първо прости на себе си, а после и на другите. — Нова пауза. — Страхуваме се от смъртта, защото смятаме, че не сме част от природата, че ние сме едно, а Вселената — друго. Но всичко в природата умира. В известен смисъл ние сме една вселена, затова и ние умираме. — Потърси с ръка ръката на сина си и вплете пръсти в неговите. — Ще ти кажа една тайна. Искаш ли да я чуеш?

— Да.

— Всичко във Вселената е циклично.

— Какво?

— Аугущо ми е говорил за индуизма, според който всичко във Вселената е циклично, дори нейното съществуване се подчинява на цикличен ритъм. Вселената се ражда, живее, влиза в небитието и се възражда в един безкраен кръговрат, в едно вечно завръщане. Всичко е циклично. Наричат го денят и нощта на Брахман. — Отвори широко очи. — Искаш ли да ти кажа още нещо?

— Кажи.

Баща му се усмихна.

— Индусите са прави.

Усетиха, че се отваря вратата, и Томаш видя майка си да влиза. Дона Граса идваше с усмивка, вдъхваща упование, сякаш това беше само още едно посещение, още една среща с възстановяващия се съпруг. Но синът й знаеше, че всичко това беше само фасада и че зад тази усмивка се крият сълзите, че зад това изпълнено с упование спокойствие се крие дълбоко отчаяние.

Томаш осъзна, че родителите му се виждат за последен път, че това беше моментът, в който щяха да се обичат за последен път, оставаха им само мигове, за да си кажат сбогом и да поемат по различни пътища. Няма по-болезнена раздяла от раздялата, която е завинаги. Без да може повече да се въздържа, със свито гърло от напиращите чувства, Томаш се свлече над баща си и силно го притисна към себе си.