Божията формула

— Да, така е. Много хора не знаят какво търсят. — Заби поглед в тавана. — Повечето хора минават през живота като сомнамбули, разбираш ли? Искат само да притежават разни неща, да правят пари, всичко да консумират. Така са обсебени от маловажното, че губят понятие за значимото. Искат да имат нова кола, по-голям дом, по-елегантни дрехи. Искат да отслабнат, опитват се да се вкопчат в младостта, мечтаят да се впечатляват едни други. — Вдиша дълбоко, за да си поеме дъх, и погледна към сина си. — Знаеш ли защо го правят?

— Защо?

— Защото са жадни за любов. Жадни са за любов, но не я намират. Затова се обръщат към второстепенното. Колите, къщите, дрехите, бижутата… всичко това са заместители. — Поклати глава. — Но не става. Може да имаш пари, власт, съкровища… но нищо не може да замени любовта. И затова всеки път, когато си купуват кола, дом, дрешка, удоволствието е ефимерно. Току–що са се сдобили с нещо ново и вече търсят друга кола, друг дом, нова дрешка. Търсят нещо, което го няма. — Направи нова пауза. — Нито едно от тези неща не носи трайно удовлетворение, защото нито едно от тези неща не е истински важно. Всички се надпреварват да търсят нещо, което не намират. Когато си купят онова, което искат, откриват, че се чувстват празни отвътре. И това е така, защото нещата, с които са се сдобили, съвсем не са онова, което са искали. Искат любов, а не вещи. Вещите са само заместители, нещо маловажно, което скрива същественото.

— Но с теб не е било така, татко…

— Как?

— Да искаш постоянно да купуваш разни неща, да мислиш само за пари.

— Аз тичах подир друго. Никога не съм искал да имам много неща, така е. Но изживях живота си в търсене на знание.

— Виждаш ли? Това е доста по-добре, нали?

— Но заплатих с това, че те пренебрегнах. Не знам дали е толкова добре. — Задъха се отново. — Знаеш ли, стигам до заключението, че най-важното е да се посветим на хората. Да се посветим на семейството и на общността. Само това ни изпълва. Само това има смисъл.

— Но нали си намирал смисъл в работата си?

— Разбира се.

— Виждаш ли? Струвало си е.

— Но цената беше пренебрегнатото семейство…

— Няма значение. Аз не се оплаквам. Мама не се оплаква. Добре сме и се гордеем с теб. Прегърнаха се и за миг в малката стая настъпи тишина.

— Така и не разбрах защо хората не виждат онова, което на мен ми се струва очевидно. Непрестанно се занимават с маловажни неща. Карат се, сърдят се, притесняват се за глупости, хабят нерви за нищо. Донякъде и заради това потърсих убежище в математиката, знаеш ли? Реших, че няма нищо по-важно от това да проумеем смисъла на заобикалящия ни свят.

— Това ли си търсил в математиката?

— Да. Търсих смисъла на нещата. Сега откривам, като че ли с известно притеснение, че през цялото това време съм търсил Бог. — Усмихна се. — Чрез математиката търсих Бог.

— И намери ли Го?

Старият зарея поглед.

— Не знам — каза накрая и въздъхна. — Открих нещо много странно. Не знам дали е Бог, но е нещо… необикновено.

— Какво? Какво откри?

— Открих, че Вселената е проектирана с разум. Това е безспорно. Случва се понякога да открием нещо любопитно в математиката, което на пръв поглед няма особено значение. По-късно установяваме, че въпросната стойност има основна роля в структурирането или функционирането на природните феномени.

— Разбирам.

— Но онова, което е най-удивително в природата, е, че всичко е взаимосвързано. Разбираш ли? Дори и нещата, които изглеждат абсолютно несходни, без каквато и да било връзка помежду си… дори и тези неща се оказват свързани. Докато размишляваме, електроните се движат в мозъка ни. Това незначително изменение повлиява в крайна сметка, макар и микроскопично, историята на цялата Вселена. — Погледна замечтано. — Питам се дали ние не сме Бог.

— Как така?

— Чуй ме, Томаш. Бог е всичко. Когато се вглеждаш в нещо от природата, виждаш частица от Бог. Но доколкото сме част от природата, ние също сме Бог. Разбираш ли?

— Да.

— Все едно сме неврони в Божественото тяло. — Говореше с паузи, сякаш всяка дума беше последна, но след нея напираше друга и още една… Старият математик сякаш черпеше сили от неведом източник. — Да вземем за пример нашите неврони. Нима отделният неврон си дава сметка, че е частица от моето тяло? Представи си, че всеки един си мисли, че е отделен от мен, че не е част от мен, че има собствена индивидуалност. Моето съзнание, обаче, е сумарен резултат от действието на всички тези индивидуалности, които, между впрочем, не са никакви индивидуалности, а части от едно цяло. Тоест клетките в ръката ми не мислят, те нямат съзнание. Но мозъчните неврони мислят. Те навярно гледат на мен като на Бог, а не разбират, че аз и те сме едно цяло. По същия начин ние, човешките същества, може би сме невроните на Бога, но не го осъзнаваме. Мислим си, че сме индивидуалности, разделени от останалото, когато всъщност сме част от цялото. — Усмихна се. — Айнщайн е вярвал, че Бог е всичко, което виждаме, но не можем да видим.

— Откъде знаеш това?

— Кое? Че Бог е всичко?

— Не. Откъде знаеш какво е мислил Айнщайн?

— А, Аугущо ми разказа.

— Професор Сиза ли?