Божията формула

— Но принципът е същият. Вижте, когато животът се появил на Земята преди повече от четири хиляди милиона години, нима някой би могъл да каже тогава, че онези незначителни миниатюрни молекули толкова много ще еволюират, че ще могат един ден да поемат контрола над цялата планета. Разбира се, че не. Ако някой тогава би казал подобно нещо, щяха да го вземат на подбив. Но все пак, ето ни сега тук, седим и обсъждаме последиците от човешката дейност върху Земята. Ако кажем, че животът контролира планетата ни, днес това би било банална констатация. Но след като животът, започвайки от обикновена молекула, след повече от четири хиляди милиона години е придобил контрол над Земята, влияейки включително върху еволюцията й, какво пречи след четиридесет хиляди милиона години разумът да поеме контрола над цялата Галактика, така че да влияе над нейната еволюция? — Хмм… разбирам… — Механизмите, чрез които се упражнява този контрол, са пояснени в много научни трудове, най-вече в тези на Типлър и Бароу, и не си струва да навлизаме тук в подробности от физично и математическо естество. Важно е, че професор Сиза беше убеден в истинността на Окончателния антропен принцип. С други думи, веднъж появил се във Вселената, интелектът никога няма да изчезне. Ако, за да оцелее, интелектът трябва да наложи контрол над материята и силите, действащи във Вселената, той ще го направи.

— Това ли е целта на Вселената? Да благоприятства появата на интелекта?

— Не знам дали това е целта на Вселената. Но знам, че животът не е цел, а необходима стъпка за появата на интелекта.

— Разбирам — въздъхна Томаш, потънал в сложните последствия от тази идея. — Това е невероятно.

— Нали?

Историкът се облегна на стола, потънал в размисъл. Но съзерцанието скоро отстъпи пред тревожно съмнение и Томаш, принуден да изплува от абстрактността, се обърна към събеседника си със смръщено лице.

— Вижте, казвате, че след като веднъж се е появил, интелектът никога няма да изчезне, нали?

— Да, това твърди Окончателният антропен принцип.

— Но как интелектът би могъл да оцелее в Големия срив? Как би могъл да надживее Вселената?

Луиш Роша се усмихна.

— Отговорът на този въпрос, драги мой, се намира в последния текст, оставен от Айнщайн.

— Онзи от ръкописа ли?

— Да. Тази формула разкрива endgame във Вселената.

XLI

Изписаният с криволици текст в Техеран беше изпомачкан, оръфан по краищата и дори прозираше на места след дългата обиколка из всички джобове на саката на Томаш. Но състоянието на хартията не беше от значение. Това беше просто един лист А4, изваден от топче хартия в иранското Министерство на науката. Не листът имаше някаква стойност, а непохватно нахвърляните букви. Все пак това бе единственото копие на посланието, което Айнщайн беше шифровал около 1955 година, когато беше написал документа, същия загадъчен ръкопис, който неговите ученици бяха държали в тайна и който в момента се намираше скрит някъде в Иран.

Седнал в кабинета на Катедрата по физика към Университета в Коимбра, Томаш стоеше приведен над бюрото, опрял чело на ръката си, без да откъсва очи от ребуса, а умът му се луташе в търсене на някаква стратегия, която да разбие шифъра. Вратата на кабинета се отвори.

— Вечеря — съобщи Луиш Роша, носейки сандвичи и бутилки със сок. — На гладен стомах не се работи.

Физикът седна до бюрото и подаде сандвич и сок на своя гост.

— Какво е това? — попита Томаш, разглеждайки сандвича, завит в оризова хартия.

— Сандвич с риба тон. Взех го от машината.

Историкът отхапа едно парченце и кимна одобрително.

— Мм — измърмори доволно той, докато дъвчеше. — Вече бях изгладнял.

— Как няма да сте гладен? — засмя се Луиш Роша и разопакова своя сандвич. — Единадесет часът вечерта е, дяволите да го вземат. Вече ме болеше корем от глад…

— Единадесет вечерта?

— Да, вие какво си мислите? Късно е.

Усещайки как го обзема паника, Томаш погледна часовника, за да се увери.

— Господи! Остават ми само девет часа.

— Девет часа ли? За какво?

— За дешифроването на ребуса. — Остави сандвича върху бюрото и се съсредоточи върху омачкания лист. — Трябва да работя.

— Спокойно! Хапнете преди това.

— Не мога. Вече изгубих много време.

Историкът се захвана отново с шифъра, въпреки че в устата му все още имаше хапка от сандвич. Колегата му също започна да си хапва, примъквайки стола си до него, за да може и той да надникне в листа.

— Това ли е шифрованото послание?

— Да.

— Как се дешифрира това?

— Не знам, трябва да прочета документа. Вие чели ли сте го?

— Да, професор Сиза ми го показа.

— А даде ли ви някакво указание как да се дешифрира?

— Не. Каза ми само, че има връзка между шифъра и името на Айнщайн.

Томаш въздъхна.

— Същото ми каза и Тензин. — Почеса се по главата. — Това означава, че името на Айнщайн може да бъде… хм… може да бъде ключовата дума от шифровата азбука. Може би е използвал Цезаровия шифър със своето име. — Взе писалката и придърпа един бял лист към себе си. — Хайде да видим. Нахвърли шифровата азбука с името на Айнщайн.

— Не разбирам — каза Луиш Роша, без да откъсва очи от изписания ред.