— Алтернативата е да се опитаме да дешифрираме това последно послание. Това
— Но аз не мога да разбия този шифър…
— Извинете, но вече ви видях да разбивате шифъра на първия ред.
— Беше анаграма, доста по-лесно нещо.
— Няма значение. Щом успяхте да дешифрирате първия ред, ще успеете да дешифрирате и втория.
— Вижте, вие не разбирате. Вторият ред е безкрайно по-труден от…
Мобилният му телефон иззвъня.
Томаш се поколеба, премисляйки възможността да го изключи. Нуждаеше се от пълна концентрация, за да разбие шифъра и да разкрие тайната преди осем часа сутринта. Ако не успееше да се справи, щяха да върнат Ариана в Иран, а той не можеше да го допусне. Трябваше да разбие последния шифър, а за целта му беше необходима пълна концентрация. Май беше по-добре да изключи мобилния.
Телефонът продължаваше да звъни.
— Ало?
Беше решил да се обади, това нямаше да го разсее чак толкова, нали? Освен това можеше да е Грег с новини от Ариана.
— Професор Нороня?
Не беше Грег.
— Да, аз съм. Кой се обажда?
— Обажда се Говея, от университетската болница.
Беше лекарят на баща му.
— А, доктор Говея. Разговаряхме наскоро. Как сте?
— Професор Нороня, трябва незабавно да дойдете тук.
— Къде? В болницата ли?
— Да.
— Баща ми добре ли е?
— Не, професор Нороня. Баща ви не е добре.
— Какво става?
— Елате, моля ви.
— Но какво става, за Бога?
За момент телефонът остана безмълвен.
— Баща ви няма да преживее нощта.
XLII
Веднага след появата си в болницата, Томаш беше отведен ОТ дежурната сестра в стаята, където се намираше баща му. Минаваше един часът и болничните отделения бяха потънали в мрак, разсейвай от бледата светлина на една-две лампи в ъгъла, рисуващи призрачни фигури по стените.
Дрезгава кашлица накъсваше тежкото дишане на потъналите в неспокоен сън болни.
Доктор Говея дойде да го посрещне в коридора и сдържано го поздрави.
— Направи много тежка криза — каза докторът, кимайки му да влезе в стаята. — Сега е в съзнание, но не знам докога.
— А майка ми?
— Вече й съобщихме.
Томаш влезе в стаята и видя очертанията на тялото на баща си под белия чаршаф в полумрака на дискретна лампа. Старият професор лежеше, положил глава на огромна възглавница, и се виждаше, че едва диша. Погледът му беше безжизнен, но нежно просветна, когато позна сина си.
Новопристигналият го целуна по челото, после дръпна един стол и седна край леглото, до нощната масичка, неспособен да продума. Томаш хвана немощната ръка на баща си и усети колко е студена. Нежно я стисна, сякаш да му предаде енергия и да го съживи. Мануел Нороня едва-едва се усмихна, но достатъчно, за да насърчи сина си да му проговори.
— Е, татко? Как вървят нещата?
Старият математик си пое на два пъти дъх, преди да събере сили да отговори.
— Не издържам повече — прошепна. — Не издържам.
Томаш се приведе над леглото и опитвайки се да сдържи сълзите си, прегърна баща си. Почувства колко е крехък, изнемощял, като сухо листо, готово да падне от дървото при най-лекия зимен полъх.
— Ох, татко…
Старият нежно погали гърба на сина си.
— Не се измъчвай, Томаш. Такъв е животът…
Томаш вдигна глава и погледна баща си.
— Но, татко, не изглеждаш толкова зле…
— Не се самозалъгвай, сине. Вече съм на последната спирка в последното пътуване.
— Страхуваш ли се?
Мануел леко поклати глава.
— Не. Не ме е страх. — Задъха се. — Чудно нещо, преди треперех от страх, знаеш ли? Питах се дали ще мога да си поема дъх още веднъж, дали ще боли. Страхувах се и от крачката към непознатото, към небитието, от това, че трябва сам да вървя по този мрачен път. — Направи още една пауза, за да си поеме дълбоко въздух. — Но вече не ме е страх. Приемам, че това е краят. Приемам го.
Синът му стисна по-силно ръката му.
— Ще видиш, че ще издържиш. Ще видиш.
Старият професор немощно се усмихна.
— Не издържам, Томаш. Няма смисъл.
Говореше така, сякаш току-що беше пробягал маратон, сякаш нямаше вече сили да говори, но в същото време сякаш не можеше да спре, сякаш се беше вкопчил в последната възможност да изкаже всичко, което чувства. — Знаеш ли, вече се откъсвам от живота. Не ме интересуват нито интригите във факултета, нито глупостите на политиците. — Бавно повдигна ръка към прозореца. — Предпочитам да си стоя тук и да слушам чуруликането на някоя лястовица или шумоленето на дърветата от вятъра. Това значи за мен много повече от празното дърдорене и човешката какофония.
— Разбирам.
Мануел помилва нежно ръката на сина си.
— Искам да те помоля за прошка. Заслужаваш по-добър баща.
— О, не говори така. Ти беше страхотен.
— Не бях и ти го знаеш. — Бях отсъстващ баща, нямах нужното търпение с теб, бях потънал в уравненията и теоремите си, в изследванията си, в своя свят.
— Не се притеснявай. Знаеш ли, винаги съм се гордеел с теб. По-добре баща, който търси тайните на Вселената в уравнения, отколкото баща, който не знае какво търси.
Старият математик се усмихна, черпейки сили оттам, където мислеше, че ги няма.