Божията формула

Обзет от неочаквана увереност, вдъхната му от дадения обет, пусна душа, нагласи температурата на водата и когато тя му се понрави, прекрачи и се мушна под струята.

Грациозната фигура на Ариана се появи в лобито малко след уговорения час, когато Томаш беше привършил със закуската и нетърпеливо я очакваше на дивана в бара. Иранката се настани на същото място, където беше седяла предишния ден, и си поръча портокалов сок. Едва сдържайки възбудата си, историкът пристъпи направо на въпроса.

— И така… какво каза министърът?

— За какво?

— Разреши ли?

Ариана се престори, че едва сега е разбрала въпроса.

— А, да — възкликна тя. — Разрешението.

— Разрешили?

— Ами… не.

Томаш продължи да се взира в нея, не вярвайки на ушите си.

— Не? — промълви той.

— Не, не разреши — каза Ариана. — Обясних му, че вие смятате стиховете за кодирано послание и че ключът според вас се намира в текста. Каза ми, че много съжалява, но поради съображения за национална сигурност вие не можете да получите достъп до съдържанието на документа. Каза също, че ако това предполага забавяне на декодирането, ще се запаси с търпение.

— Но… това би могло да направи невъзможно дешифрирането на стихотворението — настоя португалецът. — Обяснихте ли му това?

— Обясних, разбира се. Но той не поиска и да чуе. Казва, че националната сигурност е над всичко и че, що се отнася до проблема с декодирането, това не е единствено проблем на Иран, а и ваш.

— Мой ли?

— Да. Не помните ли, Джалили ага ви съобщи, че няма да ви бъде разрешено да напускате Иран, докато не решите ребусите. Министърът го потвърди пред мен. Всъщност въпросът, изглежда, е стигнал чак до президента. — Ариана направи примирен жест. — Съжалявам, Томаш, но вие сте обречен да разкриете тези послания.

Историкът въздъхна дълбоко и сведе очи към полирания мрамор, който блестеше в краката му.

Чувстваше се притиснат до стената.

— Свършено е с мен — каза той съкрушено.

Ариана докосна ръката му.

— Не падайте духом. Вие сте страхотен криптоаналитик. Ще успеете да разгадаете тези тайни, сигурна съм.

Португалецът изглеждаше сломен от отчаяние. Всъщност той не се съмняваше, че е способен да открие скритите послания в ребусите. Молбата му да изследва ръкописа беше продиктувана по-скоро от желанието му да се запознае отблизо с документа, отколкото от убеждението, че там ще открие ключа. След новината, че министърът е отхвърлил молбата му да проучи ръкописа, рухна и последната му надежда, че случаят може да бъде решен, без да се налага да влизат с взлом в министерството.

— Свършено е с мен — повтори той с мрачен поглед.

— Вижте — каза Ариана в опит да го утеши. — Няма защо да унивате, ще се справите със задачата. А и това все пак е възможност да работим заедно известно време. Тази перспектива не ви ли допада?

Томаш като че излезе от вцепенението.

— Моля?

— Не ви ли харесва да работите с мен?

Историкът се вгледа в иранката, любувайки се на съвършеното й лице.

— Това е единственото нещо, което ме възпира от самоубийство — каза той, почти без да мисли.

Ариана се засмя.

— Забавен сте, несъмнено. — Наведе глава. — Всъщност какво чакаме? Да се залавяме тогава.

— За какво?

— За работа, естествено.

Томаш взе листа с посланията, разтвори го и го остави на масата.

— Точно така — възкликна той, изваждайки писалката от джоба. — Нека да поработим.

Прекарана три часа, обсъждайки всевъзможни символични тълкувания на ключовите думи в стиховете — Terra, terrors, Sabbath и Christ, но не откриха нищо повече от онова, което вече бяха установили предишния ден. Усилията им бяха напразни и всички хипотези, нахвърляни върху черновата, бяха зачертани, оказали се абсурдни или несъстоятелни.

Вече по обед, Томаш се извини и се запъти към тоалетната. За разлика от повечето ирански тоалетни, където мястото за неотложни нужди представляваше смрадлива дупка на пода, това беше истинска тоалетна, имаше боксове с тоалетни чинии и писоари и въздухът миришеше на хубав изкуствен аромат. Все пак това беше един от най-добрите хотели в страната.

Докато стоеше пред писоара, съсредоточен в неотложната си нужда, историкът усети една ръка на рамото си и изтръпна.

— Как е, професоре?

Беше Багери.

— Моса!… Как ме изплашихте!

— Неспокоен сте.

— А нима нямам причина за това? Видяхте ли в каква каша ме забъркахте?

— Свършете с това, после ще говорим — каза Багери и се отдръпна към мивката.

Томаш остана за момент обърнат към писоара. След като привърши, дръпна ципа си и отиде да си измие ръцете на мивката.

— Вижте — каза той, гледайки Багери в огледалото. — Не ставам за тия работи. Размислих и… Реших да не участвам.

— Това е заповед на Ленгли.

— Не ме интересува! Не помня да са ми споменавали за операции като кражби с взлом.

— Условията се промениха. Фактът, че не сте успели да прочетете ръкописа, ни накара да променим плановете. Освен това има и нови решения, които надхвърлят правомощията на Ленгли.

— Нови решения?