— „Ковчегът“ е изолирана килия. Прилича на ковчег. Представяте ли си какво е да се живее дни наред в такова тясно пространство, почти с размерите на ковчег, без да говориш с никого, нито да чуваш какъвто и да било звук. Така описано, не изглежда чак толкова страшно, напи? Особено ако се сравнява с въртележката или с пилешкия кебап. Но да преживееш това… — Махна с ръка. — Не ми се мисли за това.
— Толкова ли е страшно?
— Просто полудяваш. „Ковчези“ има навсякъде и както ви казах, най-лошите съвсем не са тук, в „Евин“. Най-лошите са арестантските килии в участъците.
— В участъците?
— Вестниците ги наричат
— Как е възможно това?
Парса вдигна очи нагоре, сякаш диреше отговор от небесата.
— Само в Иран, драги ми приятелю. Само в Иран.
— Били ли сте в някое от тези места?
— Разбира се, че съм бил. Право да си кажа, първия път, когато ме задържаха, дори не стигнах до тук, до „Евин“. Закараха ме направо в Затвор 59.
— Значи, все пак е затвор.
— Наричаме го Затвор 59, или
— В Техеран ли е?
— Да, Затвор 59 се намира на булевард „Валиасър“ и е под контрола на
Томаш се опитваше да си представи нещата, за които му говореше, и неволно се поставяше във всяка от описаните ситуации.
— А те… затварят ли там чужденци? — попита боязливо.
— Хвърлят там, когото си поискат. Който влезе в Затвор 59, все едно вече го няма. Тук, в „Евин“, затворниците се регистрират. Там няма никакъв регистър. Човек влиза и после може да се появи отново, а може и да изчезне завинаги, никой не им държи сметка там.
— Разбирам.
— Така че мога да ви дам само един съвет.
Умълча се за малко.
— Какъв съвет?
— Ако имате нещо да си признавате, признайте си веднага, в самото начало — каза старецът с унил глас. — Разбрахте ли ме?
— Да.
— Ще си спестите доста страдания.
Затворен в ужасната килия, където въздухът беше пропит с миризма на мухъл, урина и изпражнения, Томаш прекара цялата нощ и следващата сутрин, обмисляйки какво да каже и какво да премълчи при разпита. Очевидно не би могъл да си признае, че работи за ЦРУ, защото подобно признание би означавало да подпише смъртната си присъда.
А щом не можеше да каже истината, трябваше да е готов да обясни необяснимото, тоест да оправдае разбиването на сейфа и присъствието на Багери. Когато го заловиха, историкът остана с впечатлението, че неговият ирански другар бе убит, но така и не беше успял да разбере със сигурност. Съществуваше вероятност Багери да е жив и да представи някаква версия, която можеше да го компрометира. Освен това, дори и Багери да бе мъртъв, връзката му с него беше достатъчно утежняващо обстоятелство, едва ли би могъл да даде някакво задоволително обяснение какво бе търсил в министерството заедно с него. От друга страна, макар и мъртъв, полицията щеше да го идентифицира и да разследва връзките му. Иранците щяха да разпитат близките и приятелите му, да претърсят дома му. Нямаше как да знае какво щяха да открият, но най-вероятно щяха да свържат Багери с американската разузнавателна централа. И ако го стореха, следващият въпрос беше пределно ясен. Какво бе търсил Томаш посред нощ в Министерството на науката в компанията на агент на ЦРУ? При наличието на разбит сейф, в който се е съхранявал изключително важен секретен документ? Как да обясни необяснимото? И за капак на всичко, не трябваше да забравя и Бабак. Дали са заловили шофьора? В случай че са го заловили, какво би могъл да им разкрие? Ако ли не, може би беше въпрос на време да стигнат до него.
— Какво ви притеснява? — попита Парса.
— Всичко — възкликна Томаш.
— Май си говорите сам…
— Представям си разпита. Съсредоточавам се над онова, което смятам да кажа.
— Кажете истината — посъветва го старият още веднъж. — Ще си спестите страданията.
— Разбира се.
Не можеше да каже на този непознат, че няма как да каже истината. Парса като че разбра, защото веднага отвърна лице и се загледа в дневната светлина, струяща през прозорчето с решетка.
— Ако не можете да кажете истината — добави той, — ще ви дам още един съвет.
— Какъв съвет?