Божията формула

— Сигурен съм, че ще ни убият, но това няма значение — отвърна иранецът. Кимна със спринцовките в ръка. — Заповед на Ленгли.

— Но как е възможно?

— Ленгли ме инструктира, в случай че ни открият, да не се оставим да ни хванат живи. Щетите за сигурността ще са неимоверно големи.

— Не ме интересува.

— А на мен не ми пука какво мислите вие. Добрият агент трябва да е наясно, че някога може да се наложи да се жертва в името на общото благо.

— Не съм ничий агент. Аз съм…

— В момента вие сте агент на ЦРУ — отряза го Багери, мъчейки се да не повишава тон. — Искате или не, вие участвате в изключително важна мисия и разполагате с информация, която, попаднала в ирански ръце, ще постави Съединените щати в много трудно положение и ще дестабилизира обстановката в света. Не можем да го допуснем, нали? — Махна към коридора. — Те не трябва да ни хванат живи.

Историкът се втренчи в спринцовките и поклати глава.

— Няма да си инжектирам това.

Багери протегна ръката със спринцовките към Томаш и го подкани с пистолета.

— Хайде. И по-бързо.

— Не. Не мога.

Иранецът насочи пистолета към главата на Томаш.

— Чуйте ме добре — каза той. — Можем да го направим по два начина. — Размаха демонстративно ръката със спринцовките. — Първият начин е вие сам да си инжектирате тази течност. Обещавам ви спокойна смърт. След като попадне в кръвоносната система, калиевият хлорид спира сърдечната дейност почти на мига. Това е разтворът, който лекарите използват, за да сложат край на живота на някои неизлечимо болни пациенти, а в Съединените щати прибягват до него, за да екзекутират осъдените на смърт. Както вероятно разбирате, няма да страдате. — Този път размаха пистолета. — Другият начин е да отнесете няколко куршума. Също няма да страдате дълго, но е твърде жесток метод. Освен това бих искал да спестя двата куршума, за да очистя още някоя от онези гадини долу. — Направи пауза. — Разбрахте ли ме?

Погледът на Томаш прескачаше от спринцовките на пистолета и обратно. Спринцовките или пистолетът. Спринцовките или пистолетът.

— Аз… мм…

Опитваше да спечели време. Нямаше да приеме който и да е от вариантите. Изобщо не допускаше, че са възможни подобни решения. Той беше професор по история, а не агент на ЦРУ. Таеше надежда, почти беше сигурен, че е достатъчно да поговори с иранците, за да проумеят очевидната истина.

— И така?

— Не… не знам…

Багери приближи още повече ръката с пистолета, насочвайки го към очите на историка.

— Виждам, че ще трябва сам да разреша проблема.

— Не, чакайте — помоли Томаш. — Дайте ми спринцовката.

Багери хвърли едната спринцовка близо до Томаш, другата прибра за себе си.

— Хайде, инжектирайте си това — каза той. — Лесно е.

С разтреперани от възбуда ръце, обзет от ужас, Томаш сграбчи найлоновото пликче, в което беше запечатана спринцовката, и леко го подръпна, без да го разкъсва.

— Това… това е трудно.

— Побързайте.

Треперещите ръце се опитаха да разкъсат найлоновата обвивка, но все така неохотно, поради което опаковката си остана невредима.

— Не мога.

Багери махна нетърпеливо.

— Дайте ми я.

Томаш му върна спринцовката. Багери разкъса найлона със зъби, извади спринцовката, изплю найлона на пода и постави иглата. После вдигна спринцовката и изкара въздуха от нея.

— Готово — каза той. — Как предпочитате, аз ли да ви я поставя?

— Не, не. Аз… сам ще свърша това.

Багери му върна спринцовката.

— Хайде, побързайте.

Разтърсван от неконтролируеми нервни конвулсии, Томаш взе спринцовката, сложи я до себе си, дръпна ръкава на сакото си, за да оголи ръка, после отново я покри, повтори движенията с другата ръка и поклати глава.

— Няма да мога да го направя — каза.

Багери се приближи.

— Аз ще го направя.

— Не, не. Сам ще се справя, чакайте.

Огромният иранец взе спринцовката, оставена на пода.

— Видях вече, че нищо няма да направите — изръмжа. — Аз ще…

Внезапен шум от коридора го накара да се обърне към вратата с насочен пистолет. Двама мъже се показаха в този момент на вратата, последвани от други, и се хвърлиха към Багери, който стоеше със зареден пистолет.

Бам. Бам. Бам.

Иранците се стовариха един върху друг и върху Багери със стонове и викове, докато Томаш се влачеше по пода към дъното на залата, опитвайки да се измъкне в суматохата. Още мъже се втурнаха в залата, въоръжени с автомати и крещейки някакви заповеди, насочиха оръжие към историка. Бавно, нерешително, обзет от ужас и облекчение, Томаш вдигна ръце.

— Предавам се.

XIV

Превръзката на очите пречеше на Томаш да види каквото и да било, освен малкия процеп, през който идваше светлина отдолу. Усещаше топлина и чуваше гласове, отекващи като в затворено помещение, от което разбра, че са го завлекли някъде вътре в сградата. Мощни ръце го бяха влачили по стълби и коридори с белезници на ръцете, извити на гърба. Най-сетне, след доста лутане в тъмното, беззащитна играчка в ръцете на непознати, го блъснаха в някаква стая и тикнаха под него дървен стол. Невидими мъже говореха оживено на фарси, после някакъв глас го попита на английски.

— Passport?

Томаш наведе глава и посочи с брадичка към лявата страна на гърдите си.