Божията формула

Без да губи време, огромният иранец се обърна и излезе от залата, повличайки историка със себе си. Залутаха се в тъмното, движейки се пипнешком покрай стените, спъваха се в невидими препятствия, блъскаха се в мебелите. Томаш стискаше кутията с ръкописа, Багери беше нарамил сака с инструментите.

— Моса — повика го португалецът. — Накъде ще бягаме?

— На партера има врата към задния вход. Ще излезем на улицата.

— Откъде знаете?

— Видях скицата.

Стигнаха до централното стълбище и се спуснаха стремглаво надолу. Нямаха никакво време за губене, трябваше да стигнат аварийния изход, преди иранците да обкръжат сградата. На стълбищната площадка преди първия етаж чуха шум и се заковаха. Звуците идваха от партера.

Иранците вече бяха в сградата и я претърсваха. Двамата веднага осъзнаха какво означава тази неочаквана промяна в ситуацията. Присъствието на полицаи и войници на партера означаваше, че пътят им за бягство е отрязан.

Нямаше изход. Обръчът се затваряше по-бързо, отколкото допускаха, иранците напредваха и ставаше все по-ясно, че натрапниците ще бъдат пленени всеки момент.

Внезапно включиха осветлението и цялата сграда се обля в светлина. Двамата се вцепениха на стълбите за секунда, после трескаво се заоглеждаха, търсейки друг път, друг изход, друга врата, дупка, каквото и да е. Гласовете се чуваха все по-ясно, явно иранците свиваха обръча и бяха плъзнали нагоре по стълбището.

Решен да не се предава, Багери стисна Томаш за ръката и се оттегли към втория етаж, който сега беше ярко осветен. Затичаха по един коридор с надеждата, че може да ги изведе до аварийно стълбище.

— Ист!

Някъде зад тях проехтя заповед да спрат. Дрезгавият гърлен глас долиташе от другия край на коридора, но бе достатъчно ясен, за да проумеят, че неизбежното се бе случило. Бяха ги открили.

— Иииист!

Стигнаха до края на коридора и отвориха една метална врата. Това наистина беше аварийното стълбище — алуминиева конструкция, която се извиваше в спирала. Багери се хвана за парапета и стремглаво се спусна надолу, преодолявайки първите стъпала. Томаш се понесе след него с омекнали крака, но спряха, когато чуха блъскане долу и нови викове; бяха мъже, които бързо изкачваха същите тези стъпала.

И този път беше отрязан.

Изкатериха се обратно до втория етаж, но не се върнаха в коридора, а продължиха нагоре към третия етаж. Свиха по познатия коридор, където беше кабинетът със сейфа, и видяха въоръжени мъже, които се появиха откъм стълбите.

— Ист! — закрещяха мъжете.

Багери стигна до заседателната зала и блъсна вратата, последван от Томаш. Задъхан от тичане, историкът остави кутията с ръкописа върху масата и се отпусна на един стол, съсипан от умора и отчаяние.

— Няма смисъл — каза той. — Ще ни хванат.

— Ще видим — отговори Багери.

Огромният иранец отвори сака с инструментите и извади оттам нещо, което на пръв поглед приличаше на още един инструмент. Но Томаш видя ужасен, че предметът, който Багери държеше, беше пистолет.

— Да не сте луд?

Багери надникна през вратата, протегна ръка навън, прицели се в дъното на коридора и стреля два пъти.

— Един вече го отнесе — каза иранецът с презрителна усмивка, след като провери резултата от гърмежите.

Томаш не можеше да повярва, че всичко това се случва наистина.

— Моса! — изкрещя той. — Вие сте напълно луд!

Багери усети движение отляво и рязко се обърна, прицелвайки се в другия край на коридора, по посока на аварийното стълбище, откъдето бяха дошли.

Стонове и шум от свличащо се тяло накараха Томаш да разбере, че трите нови изстрела на Багери бяха повалили поне още един иранец.

— Оправихме още двама — извика Багери, след като провери резултата от новата серия изстрели. — Общо трима дотук.

— Моса, чуйте ме — помоли Томаш. — Сега ще ни обвинят и в убийство. Само утежнявате положението.

Багери му хвърли бърз поглед.

— Вие не познавате тази страна — отсече сухо той. — Това, което ни хванаха да вършим, е най-тежкото престъпление. Няколко убити са нищо в сравнение с него.

— Няма значение — отвърна историкът. — Убийствата няма да ни помогнат с нищо.

Иранецът отново надникна в коридора, за да се увери, че преследвачите бяха отстъпили, след като се натъкнаха на съпротива. После потърси сака с инструментите и го придърпа до себе си. С дясната ръка държеше пистолета, докато с лявата ровеше в сака. — Няма да ни хванат — упорито повтори той, скърцайки със зъби.

Ръката му спря да шава в сака, явно беше намерил онова, което търсеше. След малко извади оттам два бели предмета. Томаш се наведе, за да се увери дали наистина бяха онова, на което приличаха. Спринцовки.

— Какво е това? — попита той в пълно недоумение.

— Потасиум хлорид.

— Какво?

— Разтвор на калиев хлорид.

— И за какво ви е?

— За да си го инжектираме.

Томаш сложи ръка на гърдите.

— Да си го инжектираме ли? Защо?

— За да не ни хванат живи.

— Вие сте луд.

— Лудост е да се оставим да ни заловят.

— Вие сте напълно луд.

— Ще ни измъчват до смърт — поясни Багери. — Ще ни измъчват, докато си признаем всичко, а после ще ни убият. По-добре да свършим това още сега.

— Може и да не ни убият.