Божията формула

— Бях хванат снощи в Министерството на науката. Всичко това е огромна грешка, надявам се да ме освободят скоро.

— В министерството ли? Нали не е шпионаж?

— Разбира се, че не е.

Парса сви устни.

— Хм, тогава трябва да е престъпление от общ характер — прецени той. — Ако е така, мисля, че сте под надзора на правната власт.

Томаш пристегна затворническата риза, за да се стопли.

— Смятате ли, че ще ми разрешат да се свържа с някое посолство на Европейския съюз? Старият се засмя не особено весело.

— Ако имате късмет, да — възкликна той. — Но след като хубавичко ви изцедят.

— Как така ще ме изцедят?

Иранецът въздъхна, погледна уморено.

— Вижте, господин мм…

— Томаш.

— Вижте, господин Томаш. Попаднали сте в затвора „Евин“, едно от най-неприятните места в Иран. Имате ли представа какво се върши тук?

— Ами… не.

— Само за да добиете някаква представа, ще ви кажа, че първият ми престрой в „Евин“ започна с бой. Много скоро разбрах, че е било само лека увертюра, защото после ми сервираха пилешки кебап. Знаете ли какво е пилешки кебап!

— Не.

— Никога ли не сте яли кебап в ирански ресторант, господин Томаш?

— А, да — призна историкът. — Кебап. Нещо като сандвич. Дори започна да ми омръзва…

— И тук сервират пилешки кебап.

— О, така ли?

— Да. Само че тук, в „Евин“, пилешкият кебап не е гастрономически деликатес. Така наричат един метод за разпит.

— А!…

— Първо ти връзват глезените и ръцете, после поставят китките върху глезените и прокарват метален прът през раменете и сгъвките на коленете. Повдигат пръта, закачват го нависоко и оставаш така, извит като кокошка на шиш. А после те бият.

Томаш направи ужасена физиономия.

— Правиха ли това и с вас?

— Да.

— Защото сте критикували президента.

— Не. Защото защитих президента.

— Защото сте защитили президента?

— Да. По онова време Хатами беше президент и възнамеряваше да прокара реформи, които да сложат край на издевателствата на религиозните фанатици, на тези малоумници, които тровят живота ни ежедневно и прославят невежеството.

— Президентът не можа ли да ви освободи?

Парса поклати глава.

— Президентът вече не е същият, сега е радикал. Но не това е важното. Истината е, че докато беше президент, Хатами нямаше никаква власт над тези хора. Знам, че изглежда абсурдно, но ето така стоят нещата в тази страна. Това не е Ирак, където Садам се разпореждаше и всички се свиваха. Тук е различно. Вижте, през 2003 г. например президентът Хатами нареди проверка на затвора. Негови доверени хора дойдоха и се опитаха да влязат в секция 209. Знаете ли какво стана?

— Не.

— Тия типове от Министерството на разузнаването и сигурността не ги пуснаха да влязат.

— Не са ги пуснали?

— Не.

— И какво направиха хората на президента?

— Ами какво! Подвиха опашка и си заминаха, разбира се. — Махна примирено. — Казвам ви го само за да видите кой командва в тази страна.

— Невероятно.

— Какви ли не неща стават тук, в „Евин“, но никой нищо не може да направи.

— Като това изтезание, на което са ви подложили.

— Да, пилешки кебап. Но има и друго. Една вечер ме сложиха на въртележката. Знаете ли какво е въртележка?

— Не.

— Накараха ме да легна по гръб на едно легло във формата на Y и ме завързаха за него. После ме завъртяха с все сила и докато припяваха, ме налагаха, където им падне. — Пое си дълбоко дъх. — Повърнах си вечерята.

— Не може да бъде.

Старият посочи един от другарите си по килия, кокалесто момче с големи сенки под очите.

— Фарамарц е преживял много по-неприятни неща — каза той. — Провесили го за краката от тавана на стаята, сложили му тежести на тестисите и го зарязали да виси три часа с главата надолу.

Томаш изгледа потресен болнавия Фарамарц.

— Мислите ли… мислите ли, че биха могли да ми сторят същото?

Парса се настани на пода.

— Зависи какво смятат, че сте правили в Министерството на науката — поясни, облизвайки тънките си устни. — Ако решат, че сте били там да крадете, може да ви счупят ръцете от бой, а после да ви осъдят на няколко години затвор. Ако решат, че сте шпионирали… е, дори не ми се мисли за това.

Историкът почувства как го побиват студени тръпки и започна да се пита дали в крайна сметка не бе по-добре да бе използвал спринцовката на Багери.

— Дори и като чужденец, това не…

— Още по-малко като чужденец — отряза го Парса. — Но в едно съм сигурен. — Насочи пръст към събеседника си. — Няма да се отървете от най-тежкото изтезание.

Томаш усети как сърцето му подскочи.

— Мислители?

— Всички минават през него. Много е ефикасно.

— И какво… какво е то?

— „Ковчегът“.

— Какво?

— Някои му викат „ковчег“, други — бялото изтезание. Какъвто и да е човекът, накрая се предава. Всички се пречупват. Някои устояват три дни, други три месеца, но накрая всичко си признават. И ако тук, в „Евин“, не си признаят, пращат ги в Затвор 59, който е много по-лош. Накрая затворниците си признават всичко. Признават си какво са направили, признават какво биха искали да са направили и признават какво не са направили. Признават всичко, каквото поискат от тях.

— И… и какво им правят?

— Къде?

— В този „ковчег“.

— В „ковчега“ ли? Нищо.

— А?

— Нищо.

— Нищо ли не им правят? Не разбирам.