Божията формула

Иранецът натисна дръжката, но вратата не се отвори. Както можеше да се очаква, беше заключена. Освен това вратата не беше дървена като другите, а метална и бравата изглеждаше специална.

— Ами сега? — попита Томаш.

Багери не отговори веднага. Насочи фенерчето и се наведе да огледа металния патрон. После клекна и отвори тъмния сак, в който носеше инструментите.

— Няма проблем — каза той.

Извади метален инструмент с остър връх и го вкара в ключалката. Постави в ушите си нещо като стетоскоп, свързан с чувствителна слушалка, която опря върху заключващото устройство и се заслуша в прищракването на инструмента в ключалката, прехапал език от напрежение. Процедурата се проточи до безкрай. По някое време Багери извади инструмента от ключалката и потърси друг в сака. Извади оттам нещо, което напомняше гъвкава метална жица, и го вмъкна в патрона на вратата.

— Какво има? — прошепна Томаш. — Не става ли?

— Момент.

Иранецът долепи пак слушалката до заключващото устройство, проследявайки внимателно движението на жицата. Чуха се три прищраквания едно след друго и едно за финал. Металната врата се отвори.

— Сезам, отвори се! — пошегува се историкът.

Багери му намигна.

— А аз съм Али Баба.

Влязоха в помещението и иранецът зашари с фенерчето наоколо. Беше малък кабинет с екзотична дървена ламперия по стените и тавана. Сив сейф беше вграден в стената в дъното, над саксиите с цветя; на вратичката имаше кръгло устройство с код.

Ръкописът навярно е там — отбеляза Томаш. — Мислите ли, че ще можете да отворите сейфа? Багери се приближи и внимателно разгледа ключалката.

— Няма проблем — каза той отново.

Извади стетоскопа и се залови да преслушва секретната ключалка, но този път използваше различни инструменти, доста сложни наглед. Единият от тях имаше вграден компютър, а другият имаше малък плазмен дисплей, на който блестяха кехлибарени цифри.

Багери допря свредлото на електрически перфоратор до секретната ключалка на сейфа, включи го и направи малка дупчица. Пъхна някакви жици в дупчицата в секретната ключалка и свърза сейфа с компютъра. Написа някакви букви и цифри на миниатюрната клавиатура и пробва няколко комбинации.

След минути яркочервената светлина на плазмения екран угасна и на нейно място светна зелена.

Секретната ключалка на сейфа внезапно оживя и се чу рязко припукване.

Вратата на сейфа се открехна.

Без да каже дума, Багери отвори широко вратичката и насочи фенерчето към вътрешността на сейфа. Томаш надникна над рамото на иранеца и разпозна вехтата кутия, която лежеше по средата на укрепеното си убежище.

— Това е — каза той.

— Кутията ли?

— Да.

Багери протегна ръце към утробата на сейфа и извади кутията. Държеше я, като че съдържаше свещена реликва, съкровище, което би се разпаднало при най-лекото непредпазливо движение. Остави я внимателно на пода.

— А сега? — попита иранецът колебливо с ръце на кръста.

— Ще проверим — каза Томаш, приведен над кутията.

Махна внимателно капака и кимна на Багери да приближи фенерчето. Лъчът му освети пожълтелите страници на стария ръкопис. Томаш впери поглед в тях, нетърпелив да се увери, че това е заглавието със стиховете на първата страница. Думите изникнаха едва различими, странно познати и загадъчни в същото време. С едва сдържано вълнение разпозна оригиналните страници, които самият Айнщайн беше изписал със собствената си ръка, изгубено свидетелство от една друга ера. Потънали във фин слой прах, пожълтелите листове излъчваха особен аромат, загадъчното ухание на отдавна отминало време.

— Това ли е? — попита Багери.

— Да, това е.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно — отвърна Томаш. — Точно този…

Зззззз.

Двамата замръзнаха и затаиха дъх. Стреснати, те се опитаха да разберат какъв беше този звук, извръщайки глави по посока на жуженето.

Ззззззззз.

Жуженето идваше от колана на Багери. Беше приемникът, настроен на честотата на предавателя у Бабак. Приемникът, който носеше новини от външния свят и който би зажужал само в случай на сериозна опасност.

Вцепениха се.

Беше алармата.

XV

Мощни светлини изпълваха двора на министерството — белите снопове на автомобилни фарове и прожектори, мигащите оранжеви лампи на полицейските коли. Хора тичаха навсякъде, долитаха заповеди, очевидно всички току–що се бяха изсипали на скорост и заемаха позиции, едни с пистолети, други с пушки и автомати. Два камиона със зелени платнища влязоха откъм улицата и оттам заизскачаха войници в камуфлажно облекло още преди моторите напълно да са спрели.

Парализирани на прозореца на заседателната зала, където бяха изтичали, след като бяха чули предупредителната аларма, задействана от Бабак, Томаш и Багери наблюдаваха сцената изумени, почти хипнотизирани. Пред очите им се разгръщаше най-лошият от всички възможни сценарии. Присъствието им беше разкрито.

— А сега? — промълви Томаш, обзет от паника.

— Трябва да бягаме — каза Багери.