Божията формула

— Елате — нареди му същият глас. — Бързо, бързо.

Томаш вдигна глава и видя мъж с чорап, нахлузен на главата, с две дупки на мястото на очите, който го издърпваше от колата. Мъжът държеше пистолет в едната си ръка и блъсна Томаш в малка бяла кола, паркирана до тях. Движението беше спряло, разнасяха се клаксони от всички страни, други въоръжени и закачулени мъже охраняваха пространството около колата, от която беше измъкнат арестантът. Веднага щом Томаш беше настанен на задната седалка, вратата се затвори с трясък и колата потегли, шмугна се в една от страничните улички и изчезна безследно.

Цялата операция продължи не повече от стотина секунди.

Шофьорът беше скулест, с широк черен мустак и космати ръце, които стискаха здраво кормилото. Когато сърцето му се поукроти и нещата постепенно започнаха да се нормализират, Томаш се наклони напред и го докосна по рамото.

— Къде отиваме? — заинтересува се той.

Човекът му хвърли бегъл поглед, почти изненадан, че пътникът се е обърнал към него.

— А?

— Къде отиваме?

Иранецът поклати глава.

— Ingilisi balad nistam.

— Не говорите английски?

— Не — потвърди мъжът, доволен, че е бил разбран. — Ingilisi balad nistam.

По дяволите.

Мъжът се тупна силно в гърдите.

— Есман Сабар.

— Какво?

Пак се удари в гърдите.

— Сабар — повтори. — Есман Сабар.

— А, казваш се_ Сабар_? Сабар, нали?

Шофьорът грейна в беззъба усмивка.

— Бале. Сабар.

Колата свръщаше от една улица в друга и Сабар се съсредоточи изцяло върху шофирането. Погледът му шареше неспокойно между пътя и огледалото за обратно виждане, между тротоара и улицата, пресечките и кръстовищата, за да се увери, че не бяха преследвани, нито наблюдавани.

Приближиха се до нещо, което приличаше на автосервиз. Беше пълен с коли, но не се виждаха монтьори. Сабар отби и вкара колата вътре, след което изскочи и затвори вратите, отрязвайки пътя към външния свят. Направи знак на Томаш да излезе и го отведе до стар черен мерцедес, паркиран наблизо. Отвори задната врата на големия автомобил и измъкна отвътре старателно сгънат черен плат, който връчи на историка като някакъв подарък.

— За мен ли е?

— Бале — отвърна Сабар, правейки му знаци да облече дрехата.

Томаш разгъна плата и се усмихна, когато разбра какво беше. Беше чадор. Черен от край до край, той му се стори един от най-консервативните и грозни чадори, които имаше по пазара, с дантела на мястото на лицето.

— Хитреци — коментира той. — Искате да мина за жена, а?

— Бале — настоя шофьорът.

Томаш навлече чадора, спускайки го чак до нозете си, и се обърна към Сабар с ръце на кръста под дрехата.

— Е, как е? Добре ли изглеждам?

Иранецът го огледа от главата до петите и се засмя.

— Khandedar е.

Историкът не разбра, но ако се съдеше по развеселения вид на шофьора, всичко беше наред. Сви се на задната седалка на черния мерцедес. Сабар нахлупи шофьорска фуражка на главата си и се запъти да отвори вратите. Изкара автомобила от гаража, затвори портите зад тях, след което отпраши из улиците на Техеран, сега вече като шофьор на заможна и консервативна достопочтена иранка.

След като колата потегли, Томаш отвори задното стъкло и въздухът нахлу вътре ведно с бълваната от ауспусите смрад. Въпреки че можеше да види света само през гъстата дантела на чадора, Томаш си пое дълбоко въздух и усети прехласнат аромата на свободата. Тази мракобесна дантела би го угнетила при други обстоятелства, би му отнела въздуха, би го накарала да се гърчи задушен, но не и сега, в този момент, след като беше прекарал три дни затворен в циментов ковчег, а последния час и със завързани очи, питайки се дали някога щеше пак да види дневната светлина, дълбокото синьо небе, белите бухнали облаци, забързания ритъм на суетящия се, преливащ от живот град.

Колко сладка беше свободата.

Почувства как тежък товар се свлече от раменете му, гърдите му задишаха свободно и опиянен и възбуден, той се отдаде на насладата от прекрасния миг. Беше свободен. Имаше усещането, че току-що се е събудил от някакъв кошмар, дори му беше трудно да повярва, че всичко това действително му се беше случило, и се питаше дали не бе само лош сън, толкова невероятна и нереална беше преживяната авантюра. Но и кошмар да бе, вече беше буден, а ако бе действителност, той се беше отскубнал от нея. Истината беше, че вдишваше идещия от улицата неприятен мирис на изгорели газове и че никога досега не се бе наслаждавал на толкова отвратителна смрад, сякаш беше деликатно ухаещ парфюм.