Божията формула

Мерцедесът обикаля из улиците на Техеран още двадесет минути. Мина през зоната на базара и покрай прекрасния комплекс на двореца Голестан с разкошните фасади и извисилите се над тях величествени кули и куполи, чиито основи се губеха сред зеленината на прекрасно поддържана градина. Дворецът Голестан остана зад тях, после автомобилът заобиколи площад „Имам Хомейни“ и свърна по дълъг булевард, отвъд който се простираше огромен парк. Когато стигнаха дъното на парка, завиха надясно и спряха до нов блок. Влязъл в ролята на шофьор, Сабар излезе от колата и отиде отзад да отвори вратата, правейки дълбок поклон при появата на черния силует на почтената иранка.

Шофьорът съпроводи фигурата в чадор до вратата на блока и натисна едно от копчетата на домофона. Прозвуча електронно променен глас, който запита за посетителите, и Сабар се представи. Ключалката прищрака след късо жужене и вратата се отвори. Иранецът погледна Томаш и кимна с глава, сякаш молеше историкът да го последва. Влязоха във фоайето и натиснаха бутона, за да повикат асансьора. Качиха се на втория етаж.

Пълничка иранка, облечена с тънки златисти шалвари, ги очакваше на вратата на асансьора.

— Добре дошъл, професоре — поздрави тя. — Радвам се да ви видя свободен.

— Сигурно не повече от мен самия.

Жената се усмихна.

— Представям си.

Въведоха го в един апартамент и Сабар изчезна в коридора. Закръглената иранка покани Томаш в хола и се настани на дивана.

— Можете да си махнете чадора, ако искате — каза тя.

— Разбира се, че искам — възкликна Томаш.

Приведе се и отметна дългия черен плат, оставайки гологлав, с разрошени кестеняви коси, но вече без смущаващата дреха.

— По-добре ли се чувствате?

— Много по-добре — въздъхна историкът.

Отпусна се на дивана и се опита да се освободи от напрежението.

— Къде сме?

— В центъра на Техеран. Близо до парка Шахр.

Погледна през прозореца. Дърветата бяха на няколкостотин метра разстояние и зелената стена, образувана от короните им, контрастираше на отблъскващата мръсносива агресия на града.

— Бихте ли ми обяснили какво става? Кои сте вие?

Иранката добродушно се усмихна.

— Казвам се Хамиде, но се опасявам, че нямам право да ви обясня каквото и да било. Сега ще дойде човекът, който ще отговори на въпросите ви.

— Кой?

— Имайте малко търпение — каза тя, свеждайки очи. — Искате ли да пийнете нещо?

— Шегувате ли се? Разбира се, че искам. Освен това умирам от глад — възкликна той. — Какво можете да ми предложите?

— Ами… трябва да помисля. Имаме гурме сабзи.

— Става ли за ядене?

— Да, разбира се.

— Тогава донесете всичко. Всичко.

Хамиде стана и изчезна нейде из коридора, оставяйки Томаш сам в хола. Историкът се чувстваше изтощен и притвори очи.

Зъннннн.

Неочакван звук го разбуди на мига. Някой беше позвънил.

Зъннннн.

Звънеше втори път.

Чуха се тежки стъпки откъм коридора. Томаш видя Хамиде, която се появи в антрето и грабна слушалката на домофона. Размени няколко думи на фарси, след което остави слушалката и обърна глава към Томаш.

— Идва човекът, който ще ви обясни всичко.

Хамиде махна предпазната верига, отвори вратата и се скри в кухнята, за да приготви обещаната гозба.

Томаш седеше в очакване на дивана, вперил поглед в полуотворената врата, целият в слух да разбере какво се случва отвъд нея. Чу асансьора да слиза, да спира и отново да се качва. Зърна проблясването на светлината на асансьора, който постепенно изпълни втория етаж, чу кабината да спира след леко разтърсване, а след това и звука от отварянето на вратата. Човекът, който щеше да обясни всичко, се показа отначало като силует, като сянка, но контурите му постепенно придобиха плът.

Погледите им се срещнаха.

Това, което най-много изненада Томаш, не беше фактът, че я вижда, а това, че никак не е изненадан от появата й. Сякаш винаги е знаел, че ще стане така, сякаш въжделенията му се бяха сбъднали, сякаш кошмарът се беше превърнал в блян, сякаш това беше естествена развръзка на всичко, което беше преживял, премислил и изстрадал през тази последна седмица.

С плувнали във влага зелени очи Томаш се взираше във високата и стройна фигура, открояваща се на вратата. Впиха очи един в друг; пълните й устни бяха полуотворени, черни немирни кичури падаха на нежнобялото чело, красивите й медени очи го гледаха с тревога, загриженост и облекчение. С копнеж.

— Ариана.

XIX

Докато лакомо поглъщаше гурме сабзи, Томаш разказа на Ариана всичко, което бе преживял през последните четири дни. Иранката го слушаше мълчаливо, поклащайки мрачно глава при подробния разказ за случилото се в затвора „Евин“. Очите й се разшириха от ужас, когато чу как се бяха отнесли към него по време на разпита и какво бе преживял в изолатора.

— За жалост много хора минават през това — каза тя. — А „Евин“ дори не е най-страшното място.

— Да, имало някакъв Затвор 59, където щяха да ме прехвърлят.