Божията формула

— Млъкнете.

Тъмничарят го поведе по дълъг коридор, после започнаха да се качват по някакви стълби. На път за „ковчега“ Томаш беше останал с впечатлението, че неговото крило в секция 209 се намира в подземие, което се потвърди сега, когато излизаше оттам. Пресякоха още коридори и влязоха в нещо, подобно на зала, където го накараха да седне на стол. Томаш се размърда и усети масичката, прикачена към седалката на стола, беше училищен чин, досущ като онзи от първия разпит, може би беше същият стол и същата зала.

— Е, как е? — попита познат глас. — Доста ли се позабавлявахте в енферади?

Беше полковник Салман Каземи.

— Къде?

— В енферади. Изолаторът.

— Настоявам да говоря с дипломат на Европейския съюз.

Офицерът се разсмя.

— Пак ли? — възкликна той. — Няма ли да престанете с това?

— Имам право да говоря с дипломат.

— Имате право да си признаете всичко. След три дни в енферади навярно сте готов да говорите.

— Три дни? Изминали са три дни?

— Да. Някои смятат, че три дни в „ковчега“ им стигат. Достатъчно ли ви беше?

— Искам да говоря с европейски дипломат.

Настъпи тишина. Полковникът въздъхна отегчено, явно търпението му беше на изчерпване.

— Виждам, че не ви е било достатъчно — каза с тон, с който обикновено се говори на непослушните деца. — Знаете ли, смятам, че тук, в „Евин“, сме твърде меки. Дори прекалено меки. Толкова сме сантиментални и толкова държим да зачитаме правата на негодници като вас. — Въздъхна отново. — Както и да е. — Чу се звук, сякаш някой пишеше с писалка. — Току-що подписах заповед за освобождаването ви — съобщи полковникът. — Марш навън.

Томаш не можеше да повярва на ушите си.

— Ще ме освободите?

Каземи звучно се изсмя.

— Разбира се. Всъщност вече го направих.

— Мога ли да изляза?

— Не само можете, но сте длъжен да го направите. От този момент нататък вие не принадлежите на „Евин“. Марш навън.

Историкът се изправи невярващ, но обнадежден.

— Тогава защо не махнете това от очите ми?

— А, това ли? Няма да го махаме.

— Защо?

— Много просто. Току-що разписах заповедта за освобождаването ви. От този момент нататък вие вече не сте под надзора на затвора „Евин“. Не носим отговорност за нищо, което ще ви се случи, след като прекрачите прага на затвора.

— Какво искате да кажете с това?

Някакви ръце дръпнаха грубо Томаш и го повлякоха извън залата с превръзката на очите и заключените в белезници ръце. Вече в коридора, той чу саркастичния отговор на последния си въпрос.

— Забавлявайте се в Затвор 59.

Някаква ръка натисна главата на Томаш надолу и историкът беше натикан в автомобил с белезниците, пристягащи ръцете зад гърба му. По разположението на седалките предположи, че се намира на задната, но почти веднага непознатите го избутаха на пода, за да се настанят самите те на седалките, стъпили върху него, както ловци стъпват върху убития дивеч.

Колата пое из заплетените улици на Техеран. Томаш усети слънцето да сгрява тила му и чу оркестъра от клаксони и мотори на хаотичното градско движение. Автомобилът завиваше ту наляво, ту надясно, разтърсвайки го като чувал с картофи в неудобната му и унизителна поза. Историкът едва сподави хълцането си, не виждаше как би могъл да се измъкне от този ад. Живото присъствие на градските шумове го изпълваше с носталгия по изгубената свобода и положението, в което се намираше, му се струваше още по-непоносимо.

Колко съм глупав, мислеше си той, докато внезапните спирания на колата подхвърляха безпомощното му тяло. Трябва да е бил луд, когато се остави да го подведе американецът от посолството и прие да участва в тази ужасяваща бъркотия. Ако му го предложеха днес, мислеше си Томаш, щеше да отхвърли предложението на американеца, без да се колебае, а след това щеше да откаже и на иранците. Американците трябваше да си търсят друг идиот да спасява света, а иранците да наемат друг малоумник да дешифрира ребусите на Айнщайн. Но вече беше прекалено късно за самосъжаление и Томаш го знаеше. Освен това, когато вземаме решение, никога не сме осведомени за нещата, с които можем да се сблъскаме един ден; решаваме на момента, на базата на обичайните си представи и критерии. От друга страна, размисли той, може би най-важното беше…

Ииии.

Рязкото натискане на спирачките прекъсна мислите му.

Колата спря и се разнесоха викове; шофьорът псуваше на фарси, мъжете тъпчеха Томаш и бълваха неразбираеми инструкции. Свит под седалката, историкът чу и други спирачки и глухо блъскане на врати отвън. Внезапно задната врата на автомобила, в който беше, се отвори и чу глас да пита нещо на фарси. Тъмничарите отговориха тихо, изплашени, както се стори на Томаш, и това го изненада. Още по-озадачен остана, когато веднага след това някаква ръка смъкна превръзката от очите му и дневната светлина изпълни сетивата му.

— Бързо — каза нечий глас на английски с ирански акцент. — Нямаме много време.

— Какво… какво става?

Някой се зае с белезниците на Томаш. Най-напред му се стори, че въртят металните халки, но после схвана, че са пъхнали ключ в белезниците; миг след това усети, че ръцете му са свободни.