Божията формула

Пристъпите на задушаване и паника се редуваха със силен световъртеж. Почувства как го обхваща клаустрофобия, като че беше заровен жив в гробница с бели варосани стени, осветена от малка крушка от четиридесет вата. Изтощен, опря гръб на стената.

Два часа.

Тишината беше пълна, задушаваща, гробна. Струваше му се невероятно, че може да има такава дълбока тишина, толкова дълбока, че чуваше собственото си дишане като буря, а лекото жужене на лампата беше като бръмчене на зелена муха до ухото му. Почувства, че краката му омекват, и седна на варосания под.

Часове.

Загуби усещане за време. Секундите, минутите, часовете преминаваха някъде покрай него. Все едно висеше във времето, изгубен в неведомо измерение, реейки се в пълно забвение. Виждаше само стените, лампата, тоалетната чиния, мивката, тялото си, вратата и пода. Чуваше тишината, дишането и жуженето на лампата. Спомни си, че старецът от общата килия му беше споменал за някакви още по-ужасни килии, за Затвор 59, където хората полудявали за една нощ, но той не можеше да си представи нищо по-лошо от мястото, където се намираше. Опита се да пее, но не знаеше думите на песните и затова се задоволи само да тананика балади и детски песнички. Изреди няколко мелодии една след друга като грамофон, в какъвто умишлено се беше превърнал. Започна да си говори сам, по-скоро за да чуе човешки глас, отколкото за да каже нещо, но след известно време млъкна, защото реши, че прилича на малоумен.

— Аллаааах акбаааар!

Пронизителният глас на провикващ се иранец изпълни килията. Томаш скочи и се огледа озадачен. Беше звук от високоговорител, който огласяше въздуха с призив за молитва. Призивът продължи три или четири минути, като звукът се задържа максимално силен, почти оглушителен, после стихна. Отново настъпи тишина.

Тишината беше зловеща, толкова дълбока, че дори вибрирането на въздуха звънтеше в ушите му. Притиснат в това пространство, в което не можеше да протегне ръце встрани и да направи две крачки в същата посока, Томаш се опитваше да мисли за обстоятелствата, за отчайващото си положение и безсмислеността на упорството си. Защо трябваше да търпи всичко това, след като краят му беше известен? Нямаше ли да е по-добре, ако ускори неизбежната развръзка? Защо да се страхува от смъртта, след като беше вече мъртъв? Чувстваше се като мъртвец, без да е мъртъв, затворен в ковчег като жив мъртвец.

Подаваха му храната, без да отронят и дума. Тъмничарят отваряше малка решетка на вратата, подаваше му метална чиния, пластмасова лъжица и чаша вода и половин час по-късно идваше да прибере съдовете. Тези интерлюдии по време на храна и гърмящите от високоговорителите призиви за молитва бяха единствените моменти, в които външният свят проникваше в „ковчега“. Останалото тънеше в неопределеност.

Нещо като петно във времето.

Томаш ядеше, когато отваряха решетката и се появяваше чинията, ходеше по нужда в тоалетната чиния и лягаше на пода, когато му се спеше, свит в ембрионална поза, тъй като не разполагаше с повече място, а и само така можеше да се стопли. Лампата светеше постоянно; затворен в ковчега си от тухли и цимент, арестантът не знаеше колко е часът, дали е ден или нощ, дали щеше да излезе оттам, или щеше да остане погребан завинаги.

Просто съществуваше.

XVIII

Звукът на ключ, който се превърта в ключалката, изтръгна Томаш от дълбокото вцепенение. Чуха се няколко щраквания в резето, вратата се отвори и се появи нисък мъж със заострена брада, който се взря в затворника.

— Облечете това — каза иранецът и подхвърли син найлонов плик на пода на миниатюрната килия.

Историкът клекна и отвори плика. Вътре бяха дрехите му, смачкани и натъпкани безредно една върху друга. През полуотворената врата, за първи път от много време насам, в килията му проникна лъч дневна светлина; прииска му се да се затича навън, да прегърне слънцето, да напълни гърдите си с въздух и да се порадва на деня в цялото му великолепие.

— Бързо — сърдито подвикна мъжът, когато забеляза замечтаното изражение, с което Томаш съзерцаваше дневната светлина, нахлуваща в коридора отвън. — Побързайте.

— Да, добре, идвам.

Историкът се облече и обу за две минути, тръпнещ от желание и страх да не би да изпусне безценната възможност да излезе от „ковчега“ и да подиша чист въздух. Дори и да го извеждаха за тежък разпит, дори да го подложеха на пилешки кебап, за който му беше говорил старият затворник в „Евин“, щеше да е по-добре от всеки прекаран час на това ужасно място, дори най-ужасното изтезание беше за предпочитане пред това да се чувства жив погребан.

Когато се облече и се изправи на крака, тръпнейки от възбуда, иранецът извади кърпа от джоба си и направи въртеливо движение с ръката.

— Обърнете се.

— Какво?

— Обърнете се.

Томаш се обърна с гръб към вратата и иранецът му върза очите. После изви ръцете му назад и ги заключи с белезници на гърба.

— Да тръгваме — каза той, дръпвайки го за ръката.

Затворникът се спъна и едва не падна, но се блъсна в някаква стена и успя да се задържи, оставяйки на тъмничаря да го повлече.

— Къде ме водите?