Братята

Не и Лейк. Той смяташе това за загуба на време, пари и лична свобода. Не му се искаше да влачи със себе си и шофьор, ако някога решеше да се кандидатира за по-висок пост. Освен това му харесваше да бъде сам. Офисът му беше лудница. Петнайсет души сновяха непрекъснато от стая в стая, говореха по телефоните, ровеха в разни папки и работеха за хората от Аризона, които го бяха избрали. Двама души се занимаваха само с намирането на пари. Трима стажанти се пречкаха из коридорите и му отнемаха повече време, отколкото заслужаваха.

Лейк беше вдовец и живееше сам. Притежаваше хубава стара къща в Джорджтаун, която много обичаше. Не излизаше често, само от време на време се появяваше в обществото, в което навремето го бе привлякла покойната му съпруга.

Той продължи по околовръстното. Колите се движеха бавно и внимателно заради лекия сняг. Проверката на входа на централата на ЦРУ в Лангли мина бързо и Лейк с удоволствие забеляза запазеното място на паркинга и двамата служители в цивилни дрехи.

— Мистър Мейнард ви очаква — заяви тържествено единият от тях, а другият пое куфарчето му. Властта си имаше своите предимства.

Лейк никога не се бе срещал с директора на ЦРУ в Лангли. Бяха разговаряли два пъти в Капитолия преди години, когато горкият човек още можеше да се движи. Сега Теди Мейнард беше в инвалидна количка и изпитваше непрекъснати болки. Дори и сенаторите ходеха в Лангли, когато той ги повикаше. Бе викал Лейк десетина пъти, но Мейнард беше зает човек. С дребните риби обикновено се срещаха помощниците му.

Бариера след бариера се вдигаха пред конгресмена, докато той и придружителите му навлизаха във вътрешността на централата. Когато Лейк пристигна в кабинета на мистър Мейнард, раменете му бяха по-изправени, а походката по-стегната, дори леко пружинираща. Не можеше да се сдържи. Властта опиянява.

Теди Мейнард искаше да се срещне с него.

Директорът седеше сам в голямата квадратна стая без прозорци, наричана неофициално „бункера“, и гледаше към един широк екран, на който бе замръзнало лицето на конгресмена Арън Лейк. Снимката бе правена преди три месеца на благотворителен прием, където Лейк бе изпил половин чаша вино и бе ял печено пиле, без десерт, а после се бе прибрал вкъщи сам и си бе легнал в единайсет. Снимката беше хубава, защото Лейк беше привлекателен мъж — светлочервеникава естествена коса, която не бе почнала да сивее или да оредява, тъмносини очи, четвъртита брадичка и наистина красиви зъби. Беше петдесет и три годишен и остаряваше великолепно. Прекарваше половин час на ден на машината за гребане и нивото на холестерола му беше напълно в нормата. Не бяха открили нито един лош навик. Лейк обичаше компанията на дамите, особено когато беше важно да го видят с някоя от тях. Сериозната му приятелка беше шейсетгодишна вдовица от Бетесда, чийто покоен съпруг беше натрупал състояние като лобист.

И двамата му родители бяха починали. Единствената му дъщеря беше учителка в Санта Фе. Съпругата му бе починала от рак на яйчниците след двайсет и девет години брак. Година по-късно тринайсетгодишната му болонка също беше умряла и сега конгресменът Арън Лейк от Аризона наистина живееше сам. Беше католик, не че това имаше значение в наши дни, и ходеше на църква поне веднъж седмично. Теди натисна едно копче и лицето изчезна.

Арън Лейк не беше известен извън Вашингтон най-вече защото не обичаше да се изтъква. Ако имаше амбиции за по-висок пост, значи ги пазеше в тайна. Името му бе споменато веднъж като потенциален кандидат за губернатор на Аризона, но Лейк твърде много харесваше Вашингтон. Обичаше Джорджтаун — тълпите, анонимността, градския живот с добрите ресторанти, малките книжарници и кафенета. Обичаше театъра и музиката. Двамата с покойната му съпруга никога не пропускаха спектакъл в Кенеди Сентър.

В Конгреса Лейк беше известен като умен и работлив политик, който освен това беше красноречив, честен, лоялен и много съвестен. Тъй като в неговия щат имаше четирима големи производители на оръжие, той беше станал експерт по военните технологии. Беше председател на Комисията по въоръжените сили и тъкмо в това си качество се беше запознал с Теди Мейнард.

Теди чукна с пръст и лицето на Лейк се появи на екрана. През петдесетте си години в разузнаването директорът на ЦРУ рядко бе усещал стомахът му да се свива. Бе избягвал куршуми, беше се крил под мостове, беше мръзнал в планини, бе отровил двама чешки шпиони, бе застрелял един предател в Бон, бе научил седем езика, бе се борил против Студената война, бе се опитал да предотврати следващата, бе преживял десет пъти повече от всеки друг агент и все пак, като гледаше сега невинното лице на конгресмена Арън Лейк, стомахът му се свиваше.

Той — и ЦРУ — се канеха да направят нещо безпрецедентно.

Бяха започнали със стотина сенатори, петдесет губернатори, четиристотин трийсет и пет конгресмени — всички обичайни заподозрени, и накрая беше останал само един. Представителят от Аризона Арън Лейк.