Братята

Тъй като жертвите бяха само някакви си тунизийски селяни, политиците скоро започнаха да използват провала за собствените си цели. Както обикновено преди обяд започнаха да се сипят обвинения и призиви за разследване. Кандидат-президентите не пропуснаха да отбележат колко обречена е била атаката. Никой от тях нямало да започне такова отчаяно отмъщение без по-добро разузнаване. Никой освен вицепрезидентът, който още се криеше. Докато тунизийците брояха жертвите, нито един кандидат не смяташе, че рискът е бил оправдан. Всички обвиняваха президента.

Най-много внимание обаче привлече Арън Лейк.

Той не можеше да мръдне, без да попадне на някоя камера. Направи внимателно формулиране изявление, без да си помага с бележки:

„Ние сме некадърни. Ние сме безпомощни. Ние сме слаби. Би трябвало да се срамуваме от неспособността си да унищожим една жалка армия от не повече от петдесет страхливци. Не можем просто да натискаме копчета и да бягаме към укритията. За наземна война трябва смелост. Аз я имам. Когато стана президент, нито един пролял американска кръв терорист няма да бъде в безопасност. Давам ви думата си.“

Сред гнева и хаоса от сутринта думите на Лейк попаднаха точно на място. Това беше човек, който говореше сериозно и знаеше отлично какво ще направи. Не бихме убивали невинни селяни, ако решенията се вземаха от един смел човек. Лейк беше този човек.

* * *

В своя бункер Теди отбиваше поредните нападки. За всеки провал обвиняваха лошото разузнаване. Когато атаките бяха успешни, всички хвалеха пилотите, смелите пехотинци, техните командири и политиците, които ги бяха изпратили да се бият.

Но когато нещо в нападението се объркаше, както обикновено ставаше, всички обвиняваха ЦРУ.

Той беше изразил несъгласие с поредния удар. Израелците имаха твърде деликатно и строго секретно споразумение с Идал — не ни убивай и ние няма да те убиваме. Докато жертвите му бяха американци и от време на време западноевропейци, израелците не се намесваха. Теди знаеше това, но не беше споделил тази информация с никого. Двайсет и четири часа преди нападението той беше уведомил писмено президента, че не вярва терористите да са на полигона, когато паднат бомбите. Освен това бе добавил, че тъй като целта е близо до града, има голяма вероятност от странични щети. Тоест цивилни жертви.

Хатли Бийч отвори кафявия плик, без да забележи, че долният десен ъгъл е леко удебелен и посмачкан. Напоследък отваряше толкова писма, че гледаше само адреса на подателя, за да види от кого и откъде е изпратено. Печатът от Тампа също не привлече вниманието му.

Ал Кониърс не беше писал от няколко седмици. Бийч прочете писмото, без да спира, и изобщо не се заинтересува от новия преносим компютър на Ал. Нямаше нищо странно в това кореспондентът на Рики да вземе лист хартия от хотел „Роял Сонеста“ в Ню Орлиънс и да напечата писмото на хиляда и сто метра височина.

Интересно дали лети първа класа, запита се Бийч. Сигурно. Във втора едва ли имаха контакти за компютри. Ал беше отишъл в Ню Орлиънс по работа, беше отседнал в хубав хотел и после бе отлетял, пак първа класа, към следващата си спирка. Братята се интересуваха от финансовото състояние на всички свои кореспонденти. Нищо друго нямаше значение.

След като прочете писмото, той го подаде на Фин Ярбър, който тъкмо пишеше от името на бедния Пърси. Работеха в малката стаичка за съвещания в ъгъла на юридическата библиотека и масата им беше отрупана с папки, писма и красиви картички за кореспонденция в пастелни тонове. Спайсър седеше на масата си отвън и ги пазеше, докато изучаваше разпределението на точките в баскетболните мачове.

— Кой е Кониърс? — попита Фин.

Бийч прелистваше архивите. За всеки кореспондент имаха отделна папка, където държаха получените писма и копия от всички изпратени.

— Не знаем много за него. Живее около Вашингтон. Сигурен съм, че името е фалшиво. Използва фирма за пощенски услуги. Това май е третото му писмо.

Бийч извади първите две от папката на Кониърс. Писмото от единайсети декември гласеше:

Скъпи Рики,

Здравей. Казвам се Ал Кониърс и съм на петдесет години. Харесвам джаза, старите филми и Хъмфри Богарт. Обичам да чета биографии. Не пуша и не харесвам пушачите. Доставя ми удоволствие да ям китайска храна, да изпия една-две чаши вино или да гледам черно-бял уестърн с някой добър приятел. Пиши ми.

Ал Кониърс