Братята

Тържеството обаче беше кратко; умората ги застигна. Седмици наред тези хора спяха по пет часа на нощ. През нощта преди дебата повечето от тях бяха спали още по-малко. Самият Лейк беше изтощен. Довърши третата си чаша — за пръв път от много години пиеше толкова, — настани се в голямото кожено кресло и се зави с дебело одеяло. Останалите се изтегнаха в мрака на салона.

Лейк не можеше да заспи, както често му се случваше по време на полет. Имаше твърде много неща, за които да мисли и да се тревожи. Но сега нямаше как да не се наслади на победата в дебата и докато се въртеше под одеялото, Лейк си повтаряше най-добрите реплики от вечерта. Беше се справил блестящо, макар че никога не би казал това пред друг човек.

Номинацията му беше в кърпа вързана. Той щеше да бъде героят на партийния конгрес, а после четири месеца щеше да се състезава с вицепрезидента, продължавайки достойно най-великата американска традиция.

Той включи една лампичка за четене над главата си. През няколко места от него имаше и друга такава, близо до пилотската кабина. Още някой не можеше да заспи. Като изключим това, в самолета беше тъмно. Помощниците му буквално хъркаха под одеялата си — съсипани от работа млади хора, които вече бяха напълно изтощени.

Лейк отвори куфарчето си и извади малка кожена папка с личните си картички за кореспонденция. Те бяха с размери десет на петнайсет сантиметра, с цвят на слонова кост. В горната част с тънки староанглийски букви беше изписано името му. Лейк извади дебела старинна писалка „Монблан“ и написа кратко писмо до съквартиранта си от колежа, който сега беше професор по латински в малък тексаски университет. После написа благодарствена бележка до водещия дебата и едно писмо до координатора си в Орегон. Лейк обичаше романите на Том Кланси. Току-що беше прочел последния и писа на автора колко го е харесал.

Понякога писмата му ставаха по-дълги и затова Лейк имаше и картички в същия цвят и размер, но без името му. Огледа се, за да се увери, че всички спят дълбоко, а после бързо написа на една:

Скъпи Рики,

Смятам, че е най-добре до прекратим кореспонденцията си. Пожелавам ти успешно лечение.

Искрено твой,

Ал

Пъхна картичката в чисто бял плик. Адреса на клиниката „Аладин Норт“ написа по памет. После се върна към персонализираните си картички и надраска няколко благодарствени писма до големи дарители. След двайсетото писмо умората най-накрая го надви. Картичките още стояха пред него, а лампата за четене още светеше, когато той се поддаде на изтощението и след минута вече спеше.

След по-малко от час го събудиха изплашени гласове. Светлините бяха включени, хората се движеха напред-назад, а в самолета имаше пушек. Откъм пилотската кабина бръмчеше силно някаква аларма и щом се спомни, Лейк си даде сметка, че носът на боинга е насочен надолу. Скоро настъпи пълна паника, отгоре се спуснаха кислородните маски. След като години наред бе гледал разсеяно как стюардесите правят рутинни демонстрации преди излитане, сега наистина трябваше да използва проклетата маска. Сложи я на лицето си и вдиша дълбоко.

Пилотът съобщи, че ще кацнат аварийно в Сейнт Луис. Лампите примигаха и някой изпищя. Лейк искаше да обиколи самолета и да успокои всички, но маската не можеше да се движи с него. Отзад имаше двайсетина репортери и още толкова агенти на тайните служби.

Може би там не се бяха спуснали кислородни маски, помисли си той и се почувства виновен.

Пушекът се сгъсти, а светлината помръкна. След началото на паниката Лейк успя да помисли рационално, макар и само за няколко секунди. Бързо събра картичките и пликовете. Писмото до Рики привлече вниманието му дотолкова, доколкото да го пъхне в плика, адресиран до клиниката. Лейк го запечата и пъхна папката обратно в коженото си куфарче. Светлините отново примигнаха, а после окончателно угаснаха.

Пушекът изгаряше очите им и топлеше лицата им. Самолетът се спускаше стремително. Откъм пилотската кабина виеха сирени и звъняха аларми.

Това е невъзможно, каза си Лейк, като стисна страничните облегалки. Аз ще бъда избран за президент на Съединените щати. Спомни си за Роки Марчиано, Бъди Холи, Отис Рединг, Търман Мънсон, сенатор Тауър от Тексас и Мики Лиланд от Хюстън, който му беше приятел. А също и за Джон Кенеди Младши и Рон Браун.

Изведнъж въздухът стана студен и пушекът бързо изчезна. Бяха на по-малко от три хиляди метра надморска височина и пилотът някак беше успял да проветри пътническия салон. Самолетът възстанови хоризонталното си положение, а през прозорците се виждаха светлините на земята.

— Моля продължавайте да използвате кислородните маски — обади се пилотът в тъмнината. — Ще се приземим след няколко минути. Кацането би трябвало да бъде нормално.

Нормално ли? Сигурно се шегува, помисли си Лейк. Трябваше да намери най-близката тоалетна.