Братята

— Мислел съм за това — отвърна Ярбър. — Само че на мен ми остават пет години. Толкова мога да издържа. Ще изляза на шейсет и пет, в добро здраве. Вероятно ще живея още шестнайсет. За това живея, Бъстър — за последните шестнайсет години. Не искам непрекъснато да ме е страх, че ще ме хванат.

— Къде ще отидете?

— Още не знам. Може би в някое италианско селце. Може би в планините на Перу. Мога да избирам между всички страни и всеки ден с часове мечтая за този момент.

— Значи имате много пари?

— Не, но работя по този проблем.

Този отговор будеше много въпроси, но Бъстър ги премълча. Беше разбрал, че в затвора не е препоръчително да питаш много.

Когато Бъстър се умори да върви, той спря до машината за плевене.

— Благодаря, мистър Ярбър — каза той.

— Няма за какво. Но да си остане между нас.

— Разбира се. Ще бъда готов, когато кажете.

Фин отново тръгна. Шортите му бяха прогизнали от пот, а от опашката му капеше вода. Бъстър гледаше как Ярбър се отдалечава, а после за миг вдигна очи към дърветата отвъд полето.

В този миг той виждаше чак до Южна Америка.

24

В продължение на два дълги и тежки месеца Арън Лейк и губернатор Тари се движеха рамо до рамо, глава до глава, от единия до другия край на страната. Бяха подадени почти двайсет и пет милиона гласа в двайсет и шест щата. Двамата политици работеха неуморно по осемнайсет часа на ден и пътуваха непрекъснато — обичайната кандидат-президентска треска.

Не по-малко старателно гледаха да избягват прекия дебат. Отначало Тари не искаше да се среща с Лейк, защото беше фаворит. Той разполагаше с организация, пари и благоприятни прогнози. Защо да признава опонента си? Лейк не искаше дебат, защото тепърва излизаше на националната сцена и нямаше опит в толкова важни кампании. Освен това беше по-лесно да се крие зад сценарии и благосклонни камери и да снима клипове, когато се наложи. Един дебат на живо просто беше твърде рискован.

Теди също не искаше да се стига дотам.

Само че кампаниите се променят. Фаворитите изостават, дребните теми стават големи, а пресата може да създаде криза просто от скука.

Тари бе решил, че иска дебат, защото парите му свършваха и той непрекъснато губеше първични избори.

— Арън Лейк се опитва да купи тези избори — повтаряше той. — Аз искам да се срещна с него лице в лице.

Звучеше добре и пресата подхвана думите му.

— Той бяга от дебата — обяви Тари, а журналистите харесаха и това изказване.

— Губернаторът не иска да се срещне с мен още от Мичиган — гласеше стандартният отговор на Лейк.

И така три седмици двамата си отправяха взаимни обвинения в малодушие, а екипите им разработваха детайлите.

Лейк не искаше дебат, но пък имаше нужда от форум. Макар да печелеше всяка седмица, неговият опонент от доста време губеше сили. Собствените му проучвания, както и тези на „Ди-Пак“, показваха голям интерес към Лейк от страна на гласоподавателите, но това се дължеше предимно на факта, че е нов, привлекателен и на пръв поглед избираем.

Освен това проучванията показваха някои слаби места, макар екипът на Лейк да ги пазеше в тайна. Първото беше фактът, че кампанията на Лейк беше основана на един-единствен проблем. Военният бюджет не може вечно да занимава гласоподавателите, а проучванията показваха, че хората се питат какви са позициите на Лейк по други въпроси.

Второ, Лейк все още беше на шест точки след вицепрезидента в евентуалното им съревнование през ноември. Гласоподавателите бяха уморени от вицепрезидента, но поне знаеха кой е той. Лейк си оставаше загадка за мнозина. Освен това до ноември двамата щяха да минат през много дебати. Лейк имаше нужда от опит.

Тари усложняваше проблема, като непрекъснато повтаряше: „Кой е Арън Лейк?“ С част от малкото си останали пари той поръча да напечатат стикери за коли с вече прословутия въпрос: „Кой е Арън Лейк?“

(Теди Мейнард също си задаваше този въпрос почти ежечасно, но по други причини.)

Мястото на дебата беше в един малък лутерански колеж с уютна аудитория, добра акустика, подходящо осветление и контролируема публика. Дори и най-дребните детайли бяха предмет на спор между двата екипа, но тъй като в момента и двете страни имаха нужда от този дебат, в крайна сметка стигнаха до съгласие. Без малко да се разрази юмручен бой по въпроса за сценария, но след като веднъж го приеха, всички бяха доволни от него. През една част от дебата на сцената щеше да има трима репортери, които да задават въпроси. Зрителите имаха двайсет минути да питат за всичко, което ги интересува, без това да се заснема. Тари, който беше адвокат, искаше пет минути за встъпителни думи и десет минути за заключение. Лейк искаше половин час пряк дебат с Тари, само двамата, без посредник или правила. Това изплаши екипа на Тари и почти развали уговорката.

Водещият беше известна личност от местното радио. Когато той каза: „Добър вечер и добре дошли на първия и единствен дебат между губернатор Уендъл Тари и конгресмен Арън Лейк“, приблизително осемнайсет милиона души го гледаха на живо.