Братята

— Бийч и Ярбър одобряват ли това? — попита Тревър, макар прекрасно да знаеше, че са съгласни, а и да не бяха, той нямаше как да разбере.

— Разбира се. Те вършат цялата работа. Защо ти да получаваш повече от тях?

Наистина звучеше малко несправедливо.

— Добре де, добре — каза Тревър. Главата продължаваше да го боли. — Не случайно сте в затвора.

— Не пиеш ли прекалено много?

— Не! Защо питаш?

— Познавам много пияници. Изглеждаш ужасно.

— Благодаря. Ти си гледай своята работа, а аз ще си гледам моята.

— Дадено. Само че никой не иска пияница за адвокат. Ти ръководиш всичките ни пари, спечелени по незаконен път. Ако си поразвържеш езика в някой бар, ще започнат да ти задават въпроси.

— Мога да се контролирам.

— Добре. Освен това внимавай. Ние изнудваме хората, създаваме им неприятности. На тяхно място аз бих се изкушил да дойда и да се опитам да разбера това-онова, преди да кихна парите.

— Те са твърде изплашени.

— Въпреки това си дръж очите отворени. Ти трябва да бъдеш трезвен и внимателен.

— Благодаря за съвета. Нещо друго?

— Да, искам да заложиш на няколко мача. — Това беше разговор по същество. Спайсър разтвори един вестник и те започнаха да отбелязват залозите.

Тревър си купи бира от едно магазинче край Тръмбъл и бавно започна да я пие, докато пътуваше към Джаксънвил. Опитваше се да не мисли за техните пари, но не можеше да се сдържи. Общо в тяхната сметка и в неговата в офшорната банка имаше малко повече от двеста и петдесет хиляди долара — пари, които той можеше да вземе когато си поиска. Като прибавим половин милион долара, ставаха седемстотин и петдесет хиляди!

Никога нямаше да го хванат, че е откраднал мръсни пари, и тъкмо това беше най-хубавото. Жертвите на Братята не се оплакваха, защото се срамуваха. Те не бяха престъпили никакви закони. Просто ги беше страх. Братята от своя страна извършваха престъпление. Към кого можеха да се обърнат, ако парите им изчезнеха?

Трябваше да спре да мисли по този начин.

И все пак как можеха да го хванат Братята? Той щеше да бъде на яхтата си и да кръстосва острови, за които те не бяха и чували. А когато най-сетне ги пуснеха, нима щяха да имат енергията, парите и волята да го открият? Разбира се, че не. Те бяха стари. Бийч вероятно щеше да умре в Тръмбъл.

— Спри! — каза си той.

Отиде пеш до „Бийч Джава“, за да си вземе тройно капучино, а после се върна в кантората си, решен да свърши нещо полезно. Включи се в интернет и откри имената на няколко частни детективи във Филаделфия. Когато започна да звъни, беше почти шест часът. Първите два пъти попадна на телефонен секретар.

Третият път звънна в приемната на Ед Паноци. Детективът сам вдигна слушалката. Тревър обясни, че е адвокат от Флорида и търси човек, който да му свърши спешна работа в Ъпър Дарби.

— Добре. За какво по-точно става въпрос?

— Опитвам се да проследя едни писма — изрече бързо Тревър. Беше правил това достатъчно често и се чувстваше подготвен. — Имам голямо бракоразводно дело. Аз защитавам интересите на съпругата и смятам, че мъжът й се опитва да скрие пари. Трябва ми човек, който да открие на място кой е наел една пощенска кутия.

— Шегувате се.

— Не, говоря напълно сериозно.

— Искате да дебна край някаква пощенска кутия?

— Елементарна детективска услуга.

— Вижте какво, много съм зает. Обадете се на някой друг. — Паноци затвори и се зае с по-важни неща. Тревър го изруга тихо и набра следващия номер. Опита още два пъти, но и двата пъти затвори, защото попадна на телефонни секретари. Реши да опита отново на следващия ден.

От другата страна на улицата Клокнър изслуша още веднъж краткия разговор с Паноци, а после се обади в Лангли. Последното парченце от мозайката току-що бе попаднало на мястото си и мистър Девил би искал да научи това незабавно.

Макар да разчиташе на сладки думи и красиви снимки, измамата всъщност беше проста. Тя използваше човешкото желание и чистия страх. Разбраха как действа чрез писмата до мистър Гарб и Брант Уайт, както и чрез другите прихванати писма.

Само един въпрос беше останал неизяснен: след като жертвите използваха псевдоними и пощенски кутии, как успяваха Братята да научат истинските им имена? Разговорът с Филаделфия току-що им подсказа отговора. Тревър просто наемаше местен частен детектив, очевидно някой по-малко зает от мистър Паноци.

Когато най-сетне пуснаха Девил при Теди, часът беше почти девет. Севернокорейски войски бяха застреляли още един американски войник в демилитаризираната зона и Теди се занимаваше с последиците и гневните реакции цял следобед. Когато Девил влезе в бункера, шефът на ЦРУ ядеше сирене и бисквити и пиеше диетична кола.

— Така си и мислех — каза Теди, след като изслуша набързо новините.

Инстинктите му бяха удивително точни, особено със задна дата.

— Разбира се, това означава, че адвокатът би могъл да наеме тук човек, който да му разкрие истинската самоличност на Ал Кониърс — каза Девил.

— И как ще стане това?