Братята

Надежда. Чувстваше, че го мами дори при самата мисъл за това. Апелативните съдилища бяха пълни с представители на десницата, които настояваха за спазването на реда и закона и рядко отменяха присъда по дело за наркотици. Щяха да ударят един гумен печат на молбата за обжалване и щяха да си мислят, че са допринесли с нещо за сигурността по улиците.

Най-големият страхливец беше съдията на процеса. Работата на прокурорите е да обвиняват кого ли не, но съдиите са тези, които са длъжни да отсяват невинните обвиняеми. Бъстър и баща му трябваше да бъдат отделени от колумбийците и техните съучастници и да бъдат освободени още преди да е започнал процесът.

Сега един от двамата беше мъртъв. С другия беше свършено. На никой във федералната съдебна система не му пукаше. Поредната наркоафера.

При първия завой Ярбър забави ход, а после спря. Вдигна поглед към далечината, към края на някаква гора отвъд тревите. Бъстър също погледна натам. От десет дни той обикаляше Тръмбъл и отбелязваше липсата на огради, бодлива тел и пазачи.

— Последният, който избяга оттук, тръгна през тези дървета — рече Ярбър, загледан в нищото. — Гората продължава няколко километра, а после стигаш до второкласен път.

— Кой беше този човек?

— Казваше се Томи Адкинс. Бил банкер в Северна Каролина и го хванали да бърка в кацата с меда.

— Какво стана с него?

— Един ден се смахна и замина. Забелязаха едва след шест часа. Един месец по-късно го откриха в мотелска стая в Кокоа Бийч — не ченгетата, а камериерките. Бил свит на кълбо на пода и смучел палеца си. Напълно изкукал. Пратиха го в някаква психиатрия.

— Шест часа значи?

— Да. Горе-долу веднъж годишно някой просто си заминава. Съобщават на ченгетата в родния му град, вкарват името му в полицейските компютри и други такива стандартни неща.

— Колко от избягалите ги хващат?

— Почти всички.

— Почти?

— Да, но ги хващат, защото избягалите затворници правят глупости. Напиват се по баровете. Карат коли без задни фарове. Обаждат се на приятелките си.

— Значи ако имаш мозък, можеш да успееш?

— Разбира се. С внимателно планиране и малко пари не би било трудно.

Продължиха да вървят, но вече по-бавно.

— Кажете ми, мистър Ярбър — прошепна Бъстър. — Ако ви оставаха четирийсет и осем години, бихте ли избягали?

— Да.

— Само че аз нямам пукната пара.

— Аз имам.

— Бихте ли ми услужили тогава?

— Ще видим. Дай ми малко време. Посвикни с Тръмбъл. Сега те наблюдават по-внимателно, защото си нов, но с времето ще забравят за теб.

Бъстър успя да се усмихне. Току-що присъдата му беше намалена драстично.

— Знаеш ли какво ще стане, ако те хванат?

— Да, ще ми добавят още няколко години. Много важно. Най-много да ми се съберат петдесет и осем. Не, сър, ако ме хванат, ще си пръсна черепа.

— И аз така бих постъпил. Трябва да бъдеш готов да напуснеш страната.

— И къде да отида?

— Някъде, където ще се слееш с тълпата и където не екстрадират престъпниците за Съединените щати.

— По-конкретно?

— Аржентина или Чили. Говориш ли испански?

— Не.

— Започни да го учиш. Някои момчета от Маями дават уроци.

Минаха мълчаливо десетина метра. Бъстър виждаше бъдещето си в нова светлина. Стъпките му бяха по-леки, раменете по-изправени, а усмивката не слизаше от лицето му.

— Защо ми помагате? — попита той.

— Защото си на двайсет и три. Прекалено млад и прекалено невинен. Системата те е прецакала, Бъстър. Имаш правото да си го върнеш както можеш. Имаш ли приятелка?

— Така да се каже.

— Забрави я. Ще ти донесе само неприятности. Освен това да не мислиш, че ще те чака четирийсет и осем години?

— Каза, че ще ме чака.

— Лъже. Вече си търси друг. Забрави я, ако не искаш да те хванат.

Да, вероятно Ярбър беше прав, помисли си Бъстър. Още нямаше писмо от нея, пък и макар да живееше само на четири часа от Тръмбъл, тя не бе идвала да го види. Говориха два пъти по телефона и единственото, което я интересуваше, беше дали някой го е нападнал.

— Имаш ли деца?

— Не. Поне доколкото знам.

— А майка ти?

— Почина, когато бях малък. Отгледа ме баща ми. Бяхме само двамата.

— Значи си идеалният беглец.

— Искам да избягам още сега.

— Имай търпение. Нека да го планираме внимателно.

След още десетина метра Бъстър искаше да се затича с всичка сила. В Пенсакола нямаше нищо, което да му липсва. В гимназията имаше добри оценки по испански и макар да не помнеше нищо, езикът му се удаваше. Бързо щеше да го научи. Реши да тръгне на уроци и да се навърта около латиноамериканците.

Колкото повече вървеше, толкова повече искаше присъдата му да бъде потвърдена. Ако я отменяха, трябваше да мине през нов процес, а не вярваше на никакви съдебни заседатели.

Бъстър искаше да хукне през полето към дърветата и оттам към шосето. Не беше сигурен какво да прави по-нататък. И все пак, ако един луд банкер можеше да избяга и да стигне до Кокоа Бийч, значи и той би успял.

— Вие защо не сте избягали? — попита той.