Братството на камъка

Инстинктът за самосъхранение подсказваше на Дру да се възползва от този шанс и да избяга. Но той не го направи. Планът предвиждаше експлозии от всички страни, така че ако чичо Рей беше в къщата, да се почувства като в капан, обграден отвсякъде, напълно уязвим. Дру си пое няколко пъти дълбоко въздух, като атлет, който се приготвяше за скок, излезе изпод елата, извади бутилките от сака и бързо ги запали. Яростно започна да ги хвърля — една, две — като се стремеше да ги хвърля колкото може по-навътре.

Три, четири.

Запращаше ги с все сила, но не сваляше очи от алеята. Бутилките продължаваха да експлодират — пет, шест. Пламъците свистяха. Оттатък се чуха мъжки викове.

Седем.

Сърцето му биеше до пръсване. Запали осмата. В няколко къщи наоколо светнаха прозорци. Отблясъците от пламъците и запалените лампи го накараха да се почувства уязвим, лишен от прикритието на тъмнината.

Привлечен от експлозиите в задния двор на къщата, мъжът с оръжието дотича обратно. Както бягаше по алеята, той видя Дру и спря. Насочи пистолета си към него.

Дру нямаше време да извади своя. Единственото оръжие, което имаше, беше бутилката. Пламъкът наближаваше течността.

Мъжът се прицели. Дру запрати бутилката по него и се наведе, за да се прикрие под елата. Заслепен от пламъка на летящата към него бутилка, мъжът стреля, но не улучи.

Бутилката се удари в чакъла, точно пред него. Стъклото се разби с трясък в камъните, издигна се стена от пламъци, които му препречиха пътя. Мъжът се олюля назад, вдигна ръце, за да предпази очите си, но загуби равновесие и падна, заслепен от силния блясък. Превъртя се, за да загаси попадналите върху него искри. Удряше с все сила полепналите по палтото му огнени езици. Запищя ужасен.

Дру изскочи от прикритието си. Докато тичаше между къщите видя един мъж по пижама да отваря с трясък една странична врата.

— По дяволите, какво става?

Дру скочи върху него, избута го обратно вътре и продължи да тича по улицата. Зад себе си чуваше нарастващата суматоха, пращенето на пламъците, викове, стрелба, въпреки че не знаеше дали е насочена срещу него. Заревото от пламъците се отразяваше в небето.

Едва дишайки от преумора и напрежение, пресече някаква улица, като продължаваше да тича. Ризата му беше залепнала от пот. Прескочи една ограда, зави надясно и хукна по тротоара. Сви наляво по алеята, хвърли поглед назад, без да спира, но се удари в някакъв варел. Преодолявайки болката, продължи да тича.

В далечината завиха сирени.

Най-после стигна до мястото на срещата, залитайки от умора. Наложи му се да използва обиколен път. Губеше ценно време, за да се скрие всеки път, когато видеше фарове или човек, който му се струваше, че претърсва района. Пристигна на паркинга, където трябваше да се чакат. По план Арлийн и отец Станислав трябваше бързо да изпълнят задачите си и след като се уверят, че никой не ги преследва, да отидат с колите си дотам и да чакат Дру. Той трябваше да е стигнал пеша дотам, още преди час. Двете коли, които видя на паркинга, не бяха тези, които чакаше.

Спря се изтощен. Дали не бяха заловили Арлийн и отец Станислав? Или и те бяха принудени като него да бягат напосоки, без да успеят да използват колите си и да пристигнат навреме за срещата? А може и да са били там по предварителното разписание, да са го чакали и накрая благоразумно да са решили да си тръгнат преди полицията да започне да претърсва района.

При тази ситуация той трябваше да пресече един от двата моста наблизо и да се прибере в къщата на „Бейкън Хил“ от другата страна на реката. Ако тя все още беше безопасна. Ами ако Арлийн и отецът бяха арестувани? Ами ако…?

„Не, не може да бъде“, ядоса се той на себе си. Нито Арлийн, нито отец Станислав биха проговорили. Освен ако не използват лекарствени средства, за да ги принудят.

Потрепери, облян в пот. Осветиха го фарове на кола откъм сградата вляво. Изопна се от напрежение, размишлявайки трескаво дали да избяга или да изчака да види дали е Арлийн.

Фаровете се насочиха право към него.

„Ако е ченге, по-добре да продължа да вървя напред“ — мислеше си Дру. Държеше се съвсем естествено, все едно, че една от колите на паркинга беше негова.

Колата се приближаваше. Дру застана нащрек. Обърна се, за да я разгледа. Въздъхна с облекчение, като видя Арлийн в спортната кола. Тя спря и той се качи. Почувства се добре в затопленото купе и се отпусна.

— И ти си един ухажор — Арлийн изключи от скорост. — Вече си мислех, че си ме пратил за зелен хайвер.

Въпреки шеговития тон, гласът й издаваше загриженост. Тя се наведе към него и го докосна.

— Извинявай, но първо трябваше да пробягам този маратон.

— Оправдания, все оправдания.

Той не можа да се въздържи и отговори на прегръдката й.

— Но вече съм тук. А ти добре ли си?

— Добре, че краката ми са дългички. Наложи им се да потичат тази вечер. Пропуснах часа на срещата. Всъщност пристигнах едва преди двадесет минути. Помислих, че нещо ти се е случило или пък си дошъл навреме, хванало те е страх да чакаш и си тръгнал. Изтеглих се встрани, като очаквах полицията да дойде всеки момент.