Братството на камъка

— Не знам — отговори Дру и се загледа намръщено в неприветливото си отражение върху блестящата стъклена повърхност на масата. — В продължение на толкова години отмъщавах на разни негодници, които въплъщаваха онези, които убиха родителите ми. Исках да ги накарам да разберат как се чувстват жертвите им. По-късно се оттеглих, изпълнен с отвращение. Дадох си клетва под кръст, че никога повече няма да се занимавам с убийства. А сега, ето ме отново на арената. Истината ли? Как бих могъл да ви я кажа? Днес се почувствах изведнъж така, както в доброто старо време.

Дру гледаше втренчено отец Станислав. Очите му пламтяха.

— Дори Бог понякога се гневи — каза отецът. — Ако наистина има за какво. В случая твоята кауза е справедлива. Ти защитаваш църквата и искаш да прекратиш зачестилите атаки срещу нея в последно време, да откриеш какво се е случило с Джейк. Тази кауза наистина е справедлива. Бог ще прости праведния ти гняв.

— А аз дали ще мога да си простя?

Телефонът иззвъня и ги изплаши. Дру и Арлийн се спогледаха с безпокойство, а отец Станислав пресече кухнята и отиде до поставения на дъбовата ламперия на стената телефон.

— Ало?

Някой отсреща говореше, а той слушаше.

— …и с ваша помощ. Deo gratias.

Протегна се за лист и молив.

— Добре — спря да записва. — Вашата църква трябва да е удовлетворена.

Затвори и се обърна към Дру и Арлийн.

— Моите хора очевидно нямат тези възможности като чичо Рей. На него му бяха необходими само двадесет минути, за да открие откъде се обаждаш. А на нас ни отне няколко часа, за да разберем къде е този безопасен телефон, който той ти даде.

— Знаете мястото? — запита Дру.

Отецът кимна в отговор.

— Както се досещаш, не е в офиса на „Риск аналисис“. През два блока е, на същата улица. Магазин за цветя. Но не е номера за делови контакти на магазина, а частен телефон. Няма го в указателя.

— Дали е там сега?

Свещеникът поклати глава.

— Не, но се обажда периодично, за да поддържа връзка със своя екип. Вероятно още претърсват района, ако случайно си там все още. Успяхме да засечем и проследим едно от обажданията му — отец Станислав постави лист хартия на масата. — Доколкото мога да преценя, Рей се намира точно там.

Късно през нощта Дру се разхождаше около блоковете. Това беше луксозен жилищен квартал на Кеймбридж. Дру беше близо до целта, но не толкова, че да го забележи охраната на чичо Рей. По същата причина — да не привлича внимание — не трябваше да стои на едно място и да чака, а да се движи насам-натам, все едно, че си прави среднощна разходка. Движението му помагаше да се предпазва от студа. Когато минаваше под уличните лампи, забеляза, че дъхът му замръзва. Студена тръпка премина през тялото му, той вдигна качулката на палтото си и продължи да се разхожда с ръце в джобовете, въпреки че беше с ръкавици.

Беше след полунощ. Рядко минаваха коли или пешеходци, тук-там зад осветените прозорци на великолепните апартаменти все още имаше живот. Дърветата бяха голи, вятърът беше отвял листата им.

Чу шум от двигател, погледна назад и видя иззад ъгъла фарове на лека кола. Идваше към него. На слабата улична светлина успя да забележи, че колата беше черен Олдсмобил. Позна профила на отец Станислав зад волана. Колата спря до него и той бързо се качи.

Отоплението беше пуснато. Дру свали ръкавиците си и постави ръце върху топлата решетка на парното.

— Къщата, която търсим, е на ъгъла — каза отец Станислав. — Заобиколена е от висок зид. Собственост е на негов приятел.

— Има ли осветление в градината?

— Не, никакво. Но цялата къща свети.

— Е, разбира се. Като пламък — примамка за мушиците. В случай, че го открия. Има ли охрана?

— Не видях. Но нямах и възможност да разгледам добре, защото не трябваше да спирам колата. Входът за леки коли е с широка метална врата. Затворена е, но зад нея забелязах няколко коли.

— Охраната сигурно е скрита някъде и дебне някой да се покаже над стената, привлечен от тъмнината в градината. Може би тогава пускат осветлението.

— Така ще да е — каза отец Станислав. Зави край ъгъла и спря в най-тъмния участък.

Една спортна кола — Дру не разбра какъв модел беше — спря зад тях. От нея излезе някой, запъти се към Олдсмобила и отвори вратата. Арлийн влезе вътре.

— Проверих къщата, както и ти. Не видях никаква охрана.

— Какво ще кажете? Да рискуваме ли? — запита Дру.

Гледаха се без да мигнат.

— Време е.

Дру се обърна към пълна с бутилки дървена каса, поставена на задната седалка. Вътре нямаше газирана вода, а нещо много по-силно.

Съдържанието беше бензин, примесен с течен перилен препарат. Гърлото на всяка една от бутилките беше запушено с тампон. Това беше домашно приготвен напалм. Горящият бензин щеше да залепне за всяка повърхност, до която достигнеше.

Разделиха бутилките поравно. Всеки сложи по осем в сак. Слязоха от колата и отидоха до ъгъла. Отец Станислав продължи направо, като прекоси улицата, а Арлийн и Дру завиха надясно. Като стигнаха до следващия ъгъл, се спогледаха.

— Внимавай — каза Дру с внезапно обзела го тъга в гласа. „Какво я караше да прави!“

— Когато всичко това свърши…