Братството на камъка

— Помислих те точно за полицейска кола — погледна я той. — Благодаря ти. Пое такъв риск като ме изчака.

— Тихо. Искаш да ми благодариш ли? Монах или не, стой мирно без да се съпротивляваш.

Тя го целуна по устата — една нежна, приятна и изпълнена с любов целувка.

В тази пълна с изненади нощ тялото му се подчини на порива. Но изведнъж се опомни и се дръпна назад.

— Беше толкова отдавна — той мъчително отметна глава. — Много неща се случиха. Дал съм обет за безбрачие.

— Това означава само, че не можеш да се ожениш. А аз не ти го и предлагам. Ще ти дам време да помислиш.

Той я погледна втренчено.

— Нищо не мога да ти обещая.

— Да, знам.

— Мисля, че съм откровен с теб.

Тя включи на скорост и подкара колата.

— Къде е отец Станислав? Или вече тръгна към къщи?

— Раниха го — отговори сухо тя.

— О, боже!

— Жив е. Изгуби много кръв. Доколкото успях да видя, куршумът е минал през рамото, без да засегне някой важен орган. Това беше и една от причините да закъснея. Трябваше да го откарам някъде, за да му окажат помощ.

— В болница ли? Полицията ще…

— Не, той се обади на един от неговите хора. Дадоха му адреса на някакъв лекар и изпратиха някой да прибере колата му.

— Отец Станислав и неговите хора — повтори с възхищение и благодарност в гласа Дру.

— Стимулът им да вършат всичко това е много силен.

— Да, да спасят душите си.

Тя зави на един ъгъл. Дру видя моста, по който трябваше да минат, преди да стигнат до къщата, която бяха наели.

— Ами ако полицията е направила блокада?

— Е, ще им кажем истината.

Той се изненада.

— Че сме били на онзи паркинг и сме се целували — поясни тя. Очите й игриво проблясваха. — Е, нещо подобно.

Женският глас в слушалката беше все същият — сух, педантичен, професионален.

— Добро утро. Корпорация „Риск аналисис“.

— Господин Ръдърфорд, моля — произнесе Дру. Обаждаше се от една будка в Чарлзтаун, недалеч от паметника Банкър Хил.

— Съжалявам, но господин Ръдърфорд днес няма да идва в офиса.

— Имах такова предчувствие. Ще можете ли да му предадете нещо?

— Не съм много сигурна…

— На чичо Рей? Ще му кажете ли, че племенникът му иска да говори с него?

Усети напрежение в гласа й.

— Да, той спомена, че очаква да се обадите. Остави един номер, където можете да го търсите.

— Отлично. Очаквам с нетърпение да си поприказваме.

Тя му продиктува номера.

— Ако се чуете с него в следващите няколко минути, кажете му, че ще му се обадя веднага щом…

Телефонистката го прекъсна.

— Господин Ръдърфорд помоли да ви предам, че програмата му за днес е много напрегната. Ще можете да го намерите само в четири следобед. Ако се обадите по-рано или по-късно, няма да бъде там.

Дру затвори и усети, че го заболя главата. Арлийн стоеше до него. Зад тях туристите разглеждаха паметника Банкър Хил.

— Е?

Дру й обясни и й показа номера.

— Четири часа. Добре, какво има? Защо се мръщиш?

— И аз не знам още. Има нещо. Наречи го предчувствие. Все едно, че някой иска да те изработи.

— Да, естествено е да иска да ти го върне.

— Но защо ще ми остави цял ден на разположение, за да проуча къде се намира този телефон.

Загледа се в безгрижно разхождащите се туристи.

— Може би съм прекалено предпазлив, но по-добре да не висим около тази будка повече.

Тръгнаха по булеварда.

— Не му се обаждай, ако нещо те тревожи.

— Трябва.

— Защо?

— За да му кажа, че искам да се срещнем.

Тя се обърна към него силно изненадана.

— Да се срещнете ли? Той ще ти устрои клопка.

— Разбира се. Но аз изобщо няма да отида. Ще измисля нещо и ще уредя нова среща. И на нея няма да отида. Междувременно ще измисляме разни начини, за да го държим под напрежение и да го изнервяме все повече и повече. А можем и да направим такава среща, че той самият да падне в собствения си капан. — Дру не успяваше да прикрие безпокойството си. — Този нов номер, който ми даде… И да му позвъня точно в четири… Какво ли замисля?

— Прав си. Той е сигурен, че ще откриеш местонахождението му.

Дру изведнъж спря и я погледна.

— Май че разбрах. Той иска да ме подмами на това място. Мисли, че ще се опитам да го нападна.

— И хората му ще те убият.

Дру поклати глава.

— Не. Оставил ни е твърде много време, за да се досетим за подготвяния капан. Каквото и да е намислил, не ще да е това. Тактиката му е добра — успя да ни обърка. Преминахме в отбрана. Казах ти. Не е глупак.

Към обяд на Бейкън Хил пристигна един камион. Двама мъже помогнаха на отец Станислав да слезе от него. Свещеникът беше блед, ръката му беше привързана към рамото. Мъжете му помогнаха да изкачи стъпалата. Щом влезе вътре, не издържа и се свлече в ръцете им. Те внимателно го положиха на дивана.

Една жена на средна възраст влезе след него. По-скоро приятна, отколкото красива, със старомодна прическа и без грим, тя беше със синьо палто и сив вълнен костюм. След като мъжете излязоха без да кажат нито дума, тя обясни, че е тук, за да се грижи за свещеника.

— Раната не е опасна, но той скоро отново ще има нужда от успокоително — каза тя. — А освен това винаги съществува опасност от инфекция.