Братството на камъка

Дру постави магнетофона до телефона. С трепереща ръка приближи кафеза до магнетофона. Мишката ядеше лакомо, бузите й се издуваха, устата й беше пълна, дъвчеше, изпаднала в екстаз.

— Надявам се, че си така щастлива, както изглеждаш — каза Дру и се обърна към Арлийн. — По-добре иди в хола.

Тя излезе през люлеещата се врата.

Впери поглед в листчето хартия, постави показалеца си върху първата цифра и набра номера. Изчака телефонът от другата страна да звънне. Рей явно беше решил да му се поразходи по нервите, защото не вдигна веднага. След четвъртия сигнал Дру вече се чудеше дали изобщо някой ще вдигне.

Едва на петото звънене някой отговори.

— Ало?

Дру мълчеше.

— Ало, Дру? Хайде, спортисте, кажи нещо! Очаквах те.

Без съмнение този път на телефона беше чичо Рей.

Като се стараеше да не вдигне шум, Дру много внимателно върна телефонната слушалка обратно върху рафтчето като постави микрофона откъм магнетофона, а другия край приближи към мишката.

Съвсем слабо чуваше гласа на Рей в слушалката.

— Нямам търпение да се срещнем и поговорим, Дру. Да си изясним онтошенията.

Но Дру излезе от кухнята. Отвън в мрачния хол, където го чакаше Арлийн, взе дистанционното управление и включи магнетофона. Вратата беше доста солидна и Дру едва чуваше записа. Но нямаше и нужда. В микрофона на слушалката звукът щеше да бъде достатъчно силен.

— Чичо Рей, искам да се видим. Бих могъл да вдигна във въздуха всичко, което имаш, но това няма да ми помогне да получа отговор на въпросите, които ме интересуват. Нужно ми е… — долиташе гласът от записа.

Дру наблюдаваше кухнята през стъклената врата, но не гледаше нито магнетофона, нито телефона. Беше насочил цялото си внимание върху мишката.

— …да видя изражението ти, копеле. Тези проклети твои очи, които непрекъснато ме лъжат, когато се опитваш…

Дру светкавично спря записа, защото от ушите на мишката беше бликнала кръв. Тя подскочи конвулсивно, бялата козинка около гушката й беше станала алена. Дру издърпа края на жицата, която свързваше дистанционното управление с магнетофона, и напрегнато прошепна: „Хайде, по-бързо“. Последвалият трясък в кухнята го зарадва.

— Падна ли? — запита Арлийн.

Надникна през вратата и кимна.

Дру почувства внезапна слабост в коленета. През стъклената врата видя разбития на пода магнетофон.

— Това беше — промърмори Дру. — Успяхме. Рей също трябва да е чул трясъка.

— А сега вече не чува нищо — каза тихо Арлийн.

— Мисли си, че съм мъртъв — произнесе Дру със същата интонация. — Този трясък от магнетофона, който е чул… Вероятно си е помислил, че съм паднал, държейки в ръка телефона.

Дру беше научил този номер с телефона от Ханк Далтън в Колорадо през 1968. Това беше начин да убиеш някого от разстояние, по телефона. Ако операцията се подготвеше добре, никой не би могъл да се досети как е била убита жертвата. Далтън го наричаше „метода на свръхзвуковия куршум“. Нужно беше човек да разполага със съвършена електронна техника, с помощта на която да предаде свръхчестотен сигнал, който пробиваше тъпанчето на човек, достигаше до мозъка и моментално убиваше.

Точно така беше убита мишката в кафеза, поставен до приемащия край на слушалката.

Най-естествено би било убиецът веднага да затвори телефона. Но Дру подозираше, че чичо Рей е измислил нещо ново като допълнение на метода. Дру се постави на мястото на Рей, който беше чул шум от падане и вероятно беше решил, че това е племенникът му. Какво щеше да направи след това?

Дру разсъждаваше така: „Ще продължи да слуша какво става. Ако не съм бил сам, около мен ще се чуят викове за помощ. Ако не чуе нищо?“ Дру се съсредоточи още повече. „Ще приеме, че съм бил сам, когато съм му позвънил. На негово място аз щях да поискам да се уверя, че моят враг действително е мъртъв.“ Дру се мъчеше да се досети какво ще предприеме Рей. През последните два часа умът му усилено беше работил и то много добре, както се оказа. Почувства нов прилив на сили.

„Ако телефонът остане отворен, Рей може да проследи местонахождението ми. Ако не чува никакви гласове, ще реши, че нищо не го заплашва и ще изпрати хора да се уверят, че съм мъртъв. Ще иска да прибере и тялото, което е много важно за него. Полицията мисли, че аз съм Янус. Ако Рей възнамерява да използва «Янус» за прикритие и на други убийства, не може да остави на други да намерят тялото ми.“

Дру отвори летящата врата много старателно, като внимаваше да не изскърца. Все така предпазливо пристъпи към телефона.

Чу гласа на Рей: „Вече минаха пет минути. Нищо ли не се чува?“

Някой друг отговори: „Нищо.“

„Добре, продължавайте, за всеки случай. Мисля, че си заслужава да опитаме. Да започнем проследяването“.

Дру тихо излезе от кухнята. В мрачния хол направи знак на Арлийн да го последва. Отдалечиха се на безопасно разстояние, за да не ги чуят и спряха.