Братството на камъка

— Трикратно — напомни му свещеникът.

— Да — погледна към приятеля си Дру. — Някой ден ще ви се отплатя, дори да ми струва живота.

— Доброволно.

— Какво имате предвид?

— Доброволно — настоя свещеникът.

— Е, добре. Каквото и да означава това „доброволно“.

— Запомни какво ми обеща току-що. Защото — отецът отново с усилие си пое въздух, а лицето му беше съвсем бяло — когато всичко това приключи, ще поискам от теб… като се осланям на честната ти дума… да изпълниш обещанието си — той се изкашля. — А сега трябва да си довършим работата.

Дру се обърна към мъжете, които беше застрелял. Грабна единия, който беше още жив, разтърси го силно и запита:

— Къде е шефът ти?

Раненият изстена.

— Охкаш, защото те заболя ли? — запита го Дру. — Нямаш представа какво значи наистина да те „боли“.

Дру изви ръката му назад, готов да го удари.

— Недей! — помоли го отец Станислав.

Дру почти не му обърна внимание.

— Къде е шефът ти, копеле? Казвай или…

— Не! — свещеникът го хвана за ръката.

Дру го изгледа разярено.

— Сега ми е паднал. Нямате нищо против убийството. Само не обичате да гледате, когато жертвите страдат. Какво ви става? Не сте готов да преминете границата, която ви позволява вашата религия ли? Тогава само гледайте. Имате слабо място, отче.

Преодолявайки болките, свещеникът заговори.

— Не. Що се отнася до религията ми, минал съм стотици пъти тази „граница“, както я нарече. Надхвърлил съм я повече, отколкото можеш да си представиш. — Рубиненият му пръстен с пресичащите се сабя и кръст проблясваше. — Правил съм го само ако е било необходимо. Що се отнася до мъченията, да, ако се налага и няма лекарствени средства. Но само ако е нужно да накараш някого да проговори. А в случая аз знам къде е Рей. На адреса на последния номер, който са ти дали. А сега, пусни го!

Дру се беше втренчил в мъжа, който държеше. Чувстваше отвращение към това, което беше принуден да направи, като отново си спомни колко много се бе отклонил от поетото решение от манастира насам. Леко, почти със страхопочитание положи мъжа на пода.

— Добре, ще се обадим на твоите хора и ще им кажем, че се нуждаеш от помощ — после се обърна към отеца. — Той е само един извършител. Нека да живее. Но това копеле нямаше да направи същото с мен.

— Разбира се — каза отецът. — Това е, което ни отличава от тях. Нашият стимул не са парите. Нито жаждата за власт. Нито политиката, която е променлива и повърхностна. Нашият мотив е постигането на една крайна цел. Затова можем да проявим милост и това, ако мога да се изразя така, е милостта на Бога.

Дру изведнъж почувства разкаяние.

— Твърде дълго и твърде много ми дойде — каза той. — Уморих се да се крия. Искам най-после всичко да свърши.

— Ще свърши. Довечера, ако е рекъл Господ.

Отец Станислав бръкна в джоба си.

— Ето адреса. Мога да те заведа при Рей.

Дру трябваше да свърши още нещо, въпреки нетърпението си да се разправи по-скоро с Рей. Също както в древногръцкия парадокс, че за да изминеш миля, първо трябва да изминеш половин миля. За да изминеш половин миля, първо трябва да изминеш четвърт миля, след това една осма и т.н., без никога да достигнеш края, като до безкрайност разделяш пътя си. Така и Дру все не можеше да достигне края — едно прекъсване, второ, все изникваше по нещо. Може би теглото му просто нямаше край. А може би вече е мъртъв и това бе Адът.

Обърна се към ранения.

— Чуваш ли ме?

Мъжът кимна.

— Ако искаш да извикам лекар, ще правиш каквото ти заповядам.

Мъжът безпомощно се опули.

— Но нали ти казах, че имам адреса — каза отецът. — Няма нужда да…

— Така ли мислиш? — настойчиво запита Дру. — Нещо забравихме.

Той обясни какво има предвид.

— Прав си — отвърна свещеникът. — Трябва да го заставим да го направи колкото може по-скоро.

Дру коленичи до мъжа и започна да му нарежда какво да направи.

— Разбираш ли ме?

Мъжът кимна мъчително, облян в пот.

— След това ще ти повикаме лекар. Само трябва да ни покажеш колко си издръжлив. Няма нищо сложно.

Дру го завлече в кухнята.

— Ще поприказваш малко без да стенеш и ще останеш жив.

Дру го настани на пода в кухнята като го облегна на един шкаф и махна картонената кутия от незатворения телефон. Приклекна и постави слушалката пред устата на мъжа. Наведе се към нея, за да може да чува отсрещната страна. Насочи пистолета си към темето на мъжа и мълчаливо му нареди да започва. Очите на ранения щяха да изскочат от орбитите си. За миг Дру се уплаши да не би онзи да припадне.

— Падна ни — пресипнало прозвуча гласът на мъжа.

— Почакай така — отговори грубо някой.

След около петнадесетина секунди се чу гласа на чичо Рей.

— Мъртъв ли е?

— Да, съвсем.

— Защо се забавихте толкова? Започнах да се безпокоя.

— Не можахме да го открием веднага.

— Сам ли е?

— Да.

— Донесете тялото тук. Искам да съм сигурен, че съм се отървал от него.

— Идваме — очите на ранения за миг пробляснаха, след което се свлече на пода.

Дру затвори телефона, след това постави мъжа по-удобно на пода.

— Сбъркал си си професията, приятел. Трябвало е да станеш артист.

— Обещахте ми нещо — простена той.

— Ще го изпълня. Как стигнахте до тук? С каква кола?