Братството на камъка

— Тъмносин камион Форд — промълви той с пресъхнали устни. — На паркинга зад стената е.

Дру се обърна и видя, че отец Станислав го наблюдава през отворената врата на кухнята.

— Можеш да използваш този телефон, за да повикаш лекар. Що се отнася до труповете, най-добре е да повикаш хората си да ги отстранят — Дру междувременно претърсваше ранения. Намери това, което търсеше — ключовете от камиона. — Ще имам нужда от помощ като стигнем на мястото. Арлийн обясни ли ти плана ми?

— Ще уредя всичко.

— А докато свършиш това, ще ида да се обадя на Арлийн. Да знае, че сме живи. Трябва да е чула изстрелите и ще се тревожи.

— До църквата е — отговори свещеникът и хвана телефона. — Ще побързам.

— Да, имаме много работа.

Дру изскочи от кухнята. Както тичаше по стълбите, го обзе силното непознато чувство, което беше изпитал, когато видя Арлийн да се качва по същите тези стълби преди два часа. Припомни си неочакваната самота, когато тя излезе и затвори вратата. Отново почувства болезнен копнеж. Струваше му се, че ще извърши предателство след дългите години, прекарани в манастира, но страшно искаше да я види отново, да я прегърне. Но дори и да е предателство, не го беше грижа. Беше вече вън, видя я близо до църквата и тръгна към нея. Въпреки че беше тъмно, забеляза, че очите й възбудено блестяха, радостна, че го вижда жив, нетърпелива. След миг беше в прегръдките му.

Дру едва се удържаше да не натисне педала на газта докрай. Знаеше, че ще бъде нелепо да го спрат за превишена скорост. Бостън бе останал зад гърба му. Светлините на града се отразяваха в огледалото за обратно виждане. Фаровете осветяваха тъмните силуети на дърветата, както и на полята встрани от пътя. Така здраво беше стиснал волана, че го заболяха ръцете. Следваше указанията на отец Станислав. Отначало не се досети къде е мястото, чийто адрес беше написан на листчето, което му даде свещеникът. След това с нарастваща възбуда разбра защо отецът се ориентираше така добре — беше ходил там и преди това, по-точно преди два дни. Чичо Рей се намираше в имението си в залива северно от Бостън.

Дру се възхити от остроумието на врага си. Рей се беше престорил, че е напуснал имението си след отправените от Дру заплахи, а сега изведнъж е сменил тактиката и се е върнал, очевидно предполагайки, че това ще бъде последното място, където биха го потърсили. Но предимството, което беше спечелил с неочаквания си ход, можеше да се превърне в недостатък, защото Рей беше избрал трудно за отбрана място. Отец Станислав му беше описал имението като отдалечено, просторно, твърде обширно, за да може да се охранява добре отвсякъде. „Не е трудно да се проникне вътре. Виж, влизането в къщата е друг въпрос. Той ще съсредоточи всичките си сили там. Ще ти е нужна една малка армия, за да го измъкнеш отвътре.“

„Няма да имам нужда от армия“ — мислеше си Дру, като караше към имението, готов да се разправи безмилостно с врага си. „Ще са ми необходими само тримата души, за които помолих отеца. И три коли, които никой да не може да проследи.“

Малко след седем достигна залива, видя белите гребени на вълните в тъмното. Смъкна прозореца на колата и почувства полъха на хладния солен бриз. Спря отстрани на пътя. Фаровете му осветиха една паметна плоча в чест на Гражданската война. След пет минути в огледалото за обратно виждане се появиха светлини. Колата спря зад него и фаровете й угаснаха. Дру излезе от камиона и с удовлетворение забеляза Арлийн зад волана на Олдсмобила. Свещеникът беше до нея и като че ли спеше.

Видя фаровете на други три коли, които идваха насреща. Те също намалиха, спряха и угасиха светлините си. От тях слязоха трима мъже.

— Бог с вас — поздрави ги Дру.

— И с вас — отговориха те в един глас.

— Deo gratias.

Дру внимателно ги разглеждаше. Бяха около тридесет и пет годишни, облечени в тъмни горни дрехи, подстригани ниско, почти като военни. Погледите им бяха открити, почти тревожно спокойни.

— Благодаря ви за отзивчивостта. Отец Станислав каза, че имате богат опит.

Те кимнаха.

— Ако всичко върви по план и няма инциденти, животът ви не е в опасност.

— Това не е от значение — отговори един от мъжете. — Нашият живот не е от значение. Важна е само Църквата.

Вратата на Олдсмобила отпред до шофьора се отвори. Отец Станислав слезе от колата.

— Всичко необходимо е в багажника.

Арлийн извади ключа. Когато отвори, лампичката на багажника освети автоматични оръжия и пълнители, гранати, дори миниатюрен гранатомет.

— Държали сте всичкото това оръжие в багажника? — запита удивено Дру. — С него и война можете да започнете.

— Ние сме на война — отвърна отец Станислав с лице, бяло като превръзката на ръката му.

Извадиха автоматичните пушки, прегледаха ги и ги заредиха. Лампичката на багажника осветяваше големия червен пръстен на лявата ръка на всеки от тримата мъже, с един и същи знак — пресичащи се сабя и кръст. Братството на камъка.

Студени тръпки полазиха Дру.

— Какво точно трябва да правим? — запита единият, като държеше оръжието си насочено към тъмното небе.

Прикривайки нарастващото си удивление, Дру отговори със същия равен тон: