Братството на камъка

Дру наблюдаваше Рей. Беше висок, слаб, с удължено красиво лице и дълбоки сини очи, в които се отразяваха светлините от контролното табло. Трябва да наближаваше шейсетте, но изглеждаше в отлична форма и младееше. В късо подстриганата му руса коса тук-там се забелязваха бели косъмчета, но те му придаваха още по-изискан вид. Палтото му беше разкопчано. Под него се виждаше безупречно ушит сив костюм, чисто бяла риза и вратовръзка на ивици. Обувките му бяха италиански, направени по поръчка. Дру гневно погледна кафявото му палто от камилска вълна като това, с което беше облечен в онази далечна неделна октомврийска утрин на 1960, когато беше дошъл на площадката в Бостън, където Дру безмълвно оплакваше родителите си и погубения си живот.

Отново беше октомври. Отново бяха в Бостън.

Мускулите по лицето на Дру се изопнаха.

— Знам, че ще ме убиеш — каза Рей. — Убеден съм в това, като имам предвид какво извърши в дома ми — по-точно не ти, а приятелите ти. Да, ще ме застреляш. Но и двамата да ни вдигнеш във въздуха? И ти да умреш с мен?

— Все още нищо не разбираш — каза Дру с твърд глас.

Часовникът продължаваше да отброява секундите. Дру погледна към него. Оставаха по-малко от седем минути.

— Задаваш ли си въпроса дали искам да живея? Можеш ли да ми посочиш поне една причина, поради която наистина бих искал да живея?

— Е, това е съвсем очевидно. Всеки иска да живее — намръщи се Рей.

— За какво? Защо мислиш, че влязох в манастира? Мразя живота си от деня, в който станах на десет години. Последният щастлив миг е секундата преди да видя родителите си, разкъсани на парчета. От този момент нататък всичко за мен е една безкрайна горчилка.

— Но ти отмъсти за тях. Аз ти помогнах да отмъстиш.

— Да, но този ад не ми донесе спокойствие. Винаги имаше по някой терорист за убиване или някой фанатик за наказание. На тяхно място се явяваха нови и нови. Никога нямаше да свършат. А какво постигнах аз?

Рей беше объркан. Часовникът продължаваше да тиктака. Той преглътна.

— Мислех, че имам право да отмъстя за родителите си. И терористите смятаха, че имат право да премахват правителства, хора… Колко истини може да има, Рей? В името на това, което считах за правилно, аз извършвах същото, за което ги обвинявах. Убивах невинни хора. Превърнах се във врага, когото преследвах.

— Часовника — каза Рей.

— Ще стигнем и до там. Отпусни се. Искам да ти обясня за манастира. Сигурен съм, че нямаш търпение да научиш и за него. Веднага, щом осъзнах в какво съм се превърнал, пожелах да напусна света с неговата мръсотия, за да мога да се отърва от лудостта си. Ако ще целият свят да отидеше по дяволите, не ми пукаше. Манастирът ми даде убежище. Но ти го разруши. Ти ме принуди да се върна към света на ужасите.

Оставаха шест минути.

— Аз съм грешник, Рей. Но и ти си грешник. Ти ме направи това, което съм.

— Не, почакай за момент. Никой не те е принуждавал. Ти потърси моята помощ!

— Ти ми внуши да се запиша в „Скалпел“. И знаеш ли какво? Понякога дълбоко в моето подсъзнание ми се върти мисълта, че ти си наредил да убият родителите ми.

— Аз обичах родителите ти!

— Това е твоето обяснение. Но не ти ли е интересно да знаеш колко различни версии за убийството имаше! Някой японски фанатик може би беше решил да ги взриви като отмъщение за атомните бомби, които пуснахме над Япония и по този начин да ни покаже, че не сме добре дошли там. Може да са го извършили и Съветите, за да увеличат напрежението между Япония и Америка и да осуетят подписването на новия договор за отбрана, като изолират Америка от Югоизточна Азия. Или може би на някой такъв като теб му беше хрумнала блестящата идея да убие родителите ми и да хвърли вината върху японците, които да се стреснат и да прекратят демонстрациите си.

— Но това не е вярно. Аз никога…

— Нечие извратено съзнание е родило идеята и някой го е направил! Може да не си бил ти. Но ти ме накара да убия онова момче и неговите родители във Франция. За мен ти не си по-различен от онзи проклет негодник, който погуби родителите ми. Ако аз съм грешник, то и ти си грешник. Време е да отговаряме за прегрешенията си, не мислиш ли?

Рей се втренчи в часовника.

— Дру, за бога…

— Да, точно така. На прав път си. Именно за бога.

Изведнъж почувства, че е ужасно изтощен и целият трепери. Яхтата напредваше в тъмнината. Заревото над къщата бавно гаснеше.

— Не вярваш, че ще се взривя заедно с теб, така ли? — запита Дру. — В момента състоянието ми е такова, че нямам нито една причина, за да искам да живея.

— Не — с неочаквана надежда в погледа рече Рей. — Не можеш да го направиш. Няма да посмееш. Това е самоубийство. Душата ти веднага ще отиде в ада.

— Разбира се. Но аз заслужавам да отида там. И ти също. Заради нападението над манастира. Заради Янус и злините, които причини на църквата.

— Почакай за минутка, Дру. Адът не съществува. За какъв ад говориш?

Дру се чувстваше все по-отпаднал. С усилие го слушаше.

— Няма Господ, Дру. Мозъкът ти е пълен с предразсъдъци. Махни този часовник. Моля те! Нека да поговорим!