Братството на камъка

Въпреки че не беше виждал чичо Рей от шест години, лесно разпозна елегантния силует на добре облечен мъж, който тичаше надолу. Разбра кой е човека до него по каубойската шапка. Не беше го виждал от 1968. „Е, трябва да си вече към шейсетте, Ханк Далтън“ — помисли си Дру. „Браво на тебе. Би трябвало вече да си се пенсионирал. Но, доколкото разбирам, това е в кръвта ти. Просто не можеш да се откажеш от играта.“

Рей и Ханк достигнаха първи до брега. Спряха за момент на пристана.

— Е, това е — каза Рей на хората от охраната, които бяха с него. Гласът му беше равен както винаги. — Знаете къде да отидете. Използвайте тъмнината и изчезвайте. Не се опитвайте да отвръщате на огъня. Те спечелиха. Но ще дойде й нашето време. Помнете, че ценя вашата вярност. Желая ви късмет.

Те се обърнаха обратно с лице към горящата къща, откъдето достигаше тътенът от автоматична стрелба. Само за момент се поколебаха преди да се разделят и да се скрият в мрака. Рей и Ханк се спуснаха надолу, стъпките им глухо отекваха. Бързо прибраха въжетата, с които яхтата бе привързана към пристана, и се качиха вътре. Зад тях нова експлозия озари небето. Рей се стрелна напред и пусна двигателя. Кърмата леко се наклони и яхтата потегли, набра скорост и се понесе плавно по вълните. Грохотът от двигателя разцепваше тишината в залива.

Ханк стоеше на задната палуба с ръце на хълбоците и наблюдаваше бойното поле. Профилът на каубойската му шапка се открояваше на фона на огнените отблясъци горе на хълма. „Дяволска работа. Кой би могъл да предположи?“ — мърмореше Ханк. „Прекалено добре съм го обучил.“

Дру винаги беше мислил, че Ханк е върхът. Внезапно осъзна, че учениците един ден могат да надминат учителя си и това го шокира. Това ли означаваше да остарееш? След теб винаги да идва някой по-добър, само защото е по-млад?

Почувства, че задачата му няма да бъде трудна. Трябваше само да пропълзи от долната палуба, да бутне Ханк и край. Само да го побутне. Едно леко потупване по рамото и бившият му учител…

„В онези дни ти беше моят Господ. Дори и в съня си се страхувах от теб. Когато говореше, се разтрепервах“ — мислеше си Дру.

…се оказа човек като всички останали. Ханк цопна в залива. Каубойската му шапка заплува над водата. Пляскайки с ръце и кашляйки, Ханк се показа на повърхността.

— Никога не съм те питал, Ханк! Можеш ли да плуваш?

— Копеле! — изплю вода Ханк.

Рей се обърна уплашено и пусна кормилото. Дру насочи пистолета си към него.

— Бъди по-внимателен, чичо. Не оставяй кормилото. Не бих искал да те убивам веднага. Трябва да поговорим. Долу в разпенената вода Ханк продължаваше да ругае отчаяно.

— Това е положението, Ханк. Не губи кураж. Толкова си близо до брега — ще се справиш. Помниш ли какво ни учеше? Да запалим огън и да намерим сухи дрехи. Нали не искаш да умреш от премръзване!

Тялото на Ханк се отдалечаваше, носено от вълните, а през това време Дру стискаше здраво пистолета и не сваляше очи от Рей.

— Точно така, чичо, ръцете ти да са там. На кормилото. Защото, вярвай ми, търпението ми се изчерпа. За момент дори ми се поиска да ми дадеш повод да те застрелям. Но ти не го направи. Ето защо си мисля — Дру нервно пристъпи напред — дойде време да поговорим.

В къщата на хълма горе една последна експлозия разтърси нощта, огнените езици зловещо озариха мрака. С отдалечаването на яхтата от брега гърмежите от автоматично оръжие заглъхваха. Секунди след това ревът на двигателя ги заглуши напълно.

Дру си мислеше: „Гърмежите скоро трябва да спрат. Арлийн и тримата мъже трябва вече да се изтеглят. Принудиха Рей да избяга от къщата, а сега трябва да изчезват преди да е дошла полиция.“

Рей погледна към горящата къща. Отблясъците бавно изчезваха в далечината. Яхтата потъна в мрак.

Дру бръкна в джоба на палтото си и извади пакет експлозив С–4 като го държеше така, че да попадне в светлината на таблото за управление и Рей да го види.

— Предполагам, че разбираш как смятам да те накарам да говориш.

Зениците на Рей се разшириха. Дру постави пластичния експлозив върху таблото, извади часовниковия механизъм и детонатора от джоба си и ги прикрепи към пакета. Нагласи стрелката на осем минути. Часовникът започна да цъка.

— И така — каза Дру — ще имаме предостатъчно време за разговор. А, ако не…

Дру сви рамене.

— И себе си ли ще взривиш?

— Толкова съм уморен и ми е писнало да бягам от преследвачи, — въздъхна Дру — че не ме е грижа.

— Не ти вярвам.