Братството на камъка

Излезе от скривалището си. Стисна маузера в ръка и се приготви, като приклекна в тъмнината. Както можеше да се очаква, онези изобщо не разговаряха помежду си. Щяха да останат безмълвни, докато не се убедят, че са в безопасност.

„Сега, докато са заедно, трябва да ги прострелям и двамата“ — мислеше си Дру. „Но не да ги убия. Трябват ми живи, за да ми кажат къде е Рей. Така ще ги подредя, че ще ми запеят. Ще ме молят дори да им задавам още въпроси.“

Вратата се отвори. Двамата мъже излязоха навън. Дру ясно различаваше силуетите им на фона на проникващата през стъклото светлина. Този път бяха обърнати с лице към хола. Единият направи жест към другия да провери лявата страна, а той се зае с дясната.

— Не мърдайте! — изкрещя Дру, готов за стрелба.

Искаше да им заповяда да хвърлят оръжието. Но внезапно… в тишината отекна изстрел. Оглушителният гръм дойде от противоположната страна на хола. Дру залегна на бетонния под. Второ свистене прониза слуха му. Дру стреля, но не в посока на изстрела, а срещу двамата мъже, застанали като мишени пред кухненската врата. Те се спуснаха да потърсят някакво прикритие, но проникващата през стъклото светлина ги издаваше. Дру отново стреля. Двамата извикаха и паднаха. Дру се превъртя няколко пъти по земята, защото се страхуваше, че проблясъците от изстрелите са го издали. Надигна се леко и заоглежда наоколо. От мястото, където бяха паднали двамата, отправи поглед към снайпериста в другия край на хола, но не можа да го види.

Изведнъж някой запали лампите. Дру примигна, внезапната светлина му причини болка. Здраво стисна клепачи, както го бяха учили, след това бързо отвори широко очи, за да могат зениците му да се адаптират. Беше объркан, но готов за стрелба. Като погледна наоколо, видя, че се намира сред някакви маси, недалеч от тялото на единия мъж, проснат на пода до стълбите. Той не помръдваше. От гърдите му шуртеше кръв. Пистолетът беше паднал близо до ръката му.

„Но как, по дяволите…?“

Когато погледна двамата на пода, по гърба му полазиха тръпки. Единият все така лежеше бездиханен. Другият се гърчеше и стенеше, като притискаше корема си. После бързо обърна поглед натам, откъдето бяха дошли двата изстрела. Чудеше се кой беше убил снайпериста.

Чу стъпки по бетонните стълби — неясни и бавни. Беше присвил очи и напрегнато се целеше, без да може да види кой слизаше.

Показа се една обувка, после и другата. Стисна пистолета. Тъмни панталони. Дру се прицели. Непознатият спря. Чу се слаб дрезгав глас:

— Дру? Добре ли си?

Веднага позна славянския акцент. Отец Станислав.

— Добре ли? — Дру нервно си отдъхна. — Надявам се.

Свещеникът се изкашля. Бавно и мъчително слезе по стъпалата. Лявата му ръка беше привързана към гърдите. В дясната стискаше пистолет. Залитна и се облегна на стената. Пое дълбоко въздух.

— Но вие не изглеждате добре — загрижено каза Дру.

— Как казваха по филмите? Само повърхностно нараняване? Само — притвори очи отецът. — Но дори и с болкоуспокояващи, пак ме боли.

— Мислех, че вие поляците сте здравеняци — Дру насила се засмя.

Отец Станислав с мъка стоеше изправен.

— Наистина сме корави. Ако някога си ял „пирог“, ще разбереш какво имам предвид.

Дру продължаваше да прави опити да се усмихне.

Безпокоеше се за отец Станислав, но трябваше да провери какво става наоколо. Погледна към мъжете, по които беше стрелял. Единият продължаваше да лежи неподвижно, а другият да се държи за корема и да стене. Претърси ги и взе оръжието им. Едва тогава отиде да помогне на отеца.

Но той се изправи и тръгна към Дру, като му направи знак да спре.

— Дотук се справих сам. Нямам нужда от помощ.

— Как попаднахте тук?

— Арлийн се обади вкъщи. Искаше да проследят местонахождението на някакъв телефон.

— Знам, аз я помолих.

— Бях буден, когато се обади. Настоях да говоря с нея. Разказа ми какво беше станало, докато съм спял. Пожелах да дойда тук с нея. Приятелю, с много трудна задача се беше нагърбил.

— Нямах друг избор.

— Може би. Но последните събития — той посочи двамата на пода — доказват, че съм прав.

— Арлийн — прошепна Дру. — Къде е тя сега?

— Навън. Наблюдава мястото, в случай, че тези тримата не са сами. Когато пристигнахме тук, решихме, че не можем да влезем, без да знаем каква е ситуацията. Затова направихме точно като твоите преследвачи. Видяхме да влизат трима — единият отстрани, другите двама по стълбите през две различни врати. Ясно беше, че ще използват първия за примамка, а другите двама ще го подпомагат.

— И вие проследихте двамата, които се изкачиха по стълбите?

— Да. Инстинктът ми не ме излъга.

Отецът се опря тежко на една маса.

— Единият от двамата, които проследих, наистина служеше за примамка. После двамата влязоха в кухнята. Третият остана назад, за да ги защитава, ако някой ги изненада. Както и стана. Той стреля по теб. Но аз го убих.

Свещеникът затвори очи, с мъка си пое въздух.

— Сигурен ли сте, че сте добре?

— Точно обратно. Не съм добре.

Лицето му беше тебеширено.

— Май че вече за трети път ти спасявам живота? В параклиса, когато се бях скрил в изповедалнята. В Дяволския рог. И сега тук.

— Длъжник съм ви.