Братството на камъка

Тя изведнъж се досети.

— По дяволите — погледът й стана сериозен. — Извинявай, правех се на интересна.

Дру затвори вратата като притискаше кафеза до себе си.

— Няма нищо. Рей да му мисли.

Дори и в три и половина следобед залязващото есенно слънце не проникваше в приземния етаж на енорията. Пречеше му църквата от същата страна. Стаята откъм запад тънеше в мрак. Всичко беше пропито от влага. Дру усети хладината, която идваше от бетонните стъпала. Спря, докато заглъхне ехото от стъпките му.

Настъпи тишина.

Хвърли бърз поглед към наредените в дълги редици маси, покрити с мушама, миришещи на социални обеди — боб, хот-дог, картофена и сурова зелева салата.

Арлийн бързо слезе след него като държеше кутията с магнетофона.

— Има ли някой тук? — извика Дру.

Гласът му отекна в тишината.

— Добре.

Мишката цвърчеше в кафеза си.

Като се ориентираше в мрака, Дру посочи към една остъклена врата вдясно.

— Това тук трябва да е кухнята. Дано само жената да си спомня добре и да има телефон.

Наистина имаше телефон. Когато Дру отвори летящата врата и запали лампата, веднага го видя — беше на едно рафтче между печката и хладилника, който тихо бръмчеше.

— Да видим — той вдигна слушалката, чу свободен сигнал и си отдъхна.

Седна до кафеза с мишката, която дращеше по него, и отново си погледна часовника.

— По-малко от двадесет и пет минути. Магнетофонът работеше като го пробвахме в магазина.

Взе кутията от Арлийн, извади го и постави микрофона. Работеше. Продиктува нещо и върна лентата.

— Прилича ли на моя глас? — запита с тревога Дру.

Не звучеше много като естествения му глас.

— Намали го малко — каза Арлийн.

Дру изпълни съвета й и отново пусна записа.

— Така вече е добре. Съвсем като твоя глас. Тази играчка е цяло богатство.

Дру пренави лентата.

— Петнадесет минути. Време е да нахраним нашата приятелка.

Отвори чантата с храната и изсипа дребните парченца през отворите на кафеза. Мишката полудя от възторг.

— Отлично — каза Дру. — Нахрани се добре.

Избърса потта от челото си.

— А сега? Да монтирам дистанционното управление.

Извади един кабел от картонената кутия, пъхна го в магнетофона, а другият край прекара по пода през люлеещата се врата до тъмния хол. Кабелът не пречеше на вратата да се затваря. Прикачи контролното табло на дистанционното управление за края на кабела. Светлината, която проникваше през остъклената врата на кухнята, му помогна да разгледа положението на копчетата — старт, стоп, пауза, запис. Кимна с глава.

— Десет минути. Дали не сме забравили нещо?

— За всеки случай не е зле да провериш дистанционното — посъветва го Арлийн.

Дру го изпробва. Работеше.

— А сега остана само едно.

Не се наложи Арлийн да пита какво беше това нещо, защото Дру допълни:

— Да се помолим.

В четири часа Дру вдигна слушалката на телефона в кухнята. Като че ли някой го беше стиснал за гърлото. Скоро щеше да разбере дали се лъжеше. Всичко зависеше от логическите предположения, които беше направил.

„А ако Рей беше стигнал до същите заключения?“

Дру загледа втренчено телефона. Беше черен на цвят, със старомодна шайба. Почувства прилив на сили и набра номера, който му бяха дали в корпорацията. Звукът от набирането зловещо пронизваше слуха му. Погледна към Арлийн, протегна ръка и хвана нейната. Релето включи. Дру чу сигнала за звънене на другия край на жицата — близо до статуята на Пол Ревер в Норт Енд. Някой почти веднага го вдигна. До Дру достигаше шума от уличното движение.

Груб глас каза:

— Ало?

— Господин Ръдърфорд, моля.

— Кой?

— Чичо Рей. Търси го племенникът му.

— Защо не казахте веднага? Няма го тук.

— Но — Дру се престори на учуден. — Казаха ми да го потърся в четири.

— Неочакван ангажимент. Можете да го потърсите на… — дрезгавият глас продиктува номера. — Успяхте ли да запишете?

Дру повтори.

— Отлично — каза гласът. — Ама добре ни позатопли снощи! Милото ми сладурче.

Мъжът затвори.

Дру се облегна на рафта.

— На прав път ли сме? — запита Арлийн.

Той потвърди.

— Рей никога не е имал намерение да ходи на този телефон. Той е само междинно звено. Сега трябва да позвъня на друг номер.

— Както предполагаше. Но може и да грешиш за следващото обаждане и да не се окаже това, което мислиш. Ако Рей е измислил всичко само от предпазливост? Знаел е, че ще открием местонахождението на първия телефон, затова го е използвал само като междинен. Само една предпазна мярка. Сигурен е, че няма да можеш да локализираш втория преди да свърши разговорът и той да си тръгне.

От нервното напрежение го боляха мускулите.

— Възможно е да си права. Но не мисля, че всичко е толкова просто. През шестдесет и осма един човек на име Ханк Далтън ме научи на този трик. Веднъж дори го използвах. Срещу някакъв професионален убиец от Червените бригади. А чичо Рей е шеф на Ханк Далтън. Трябваше да се досетя, че ще се опита да ми приложи номера.

Дру замълча.

— Да приемем, че съм прав. Нищо не губим, дори и да греша.

— Но, ако си прав… — тя замислено поклати глава.

— Да не губим време. Рей гори от нетърпение да му се обадя. Не мога да го карам да чака.