Братството на камъка

— Ето ти хартийката, на която записах втория телефон. Намери уличен апарат и се обади вкъщи. Нека хората на отеца да открият мястото.

— А ти? — тя взе листчето.

— Най-добре да остана, в случай, че хората на Рей пристигнат по-рано, отколкото ги очакваме.

— И ако дойдат?

— Не знам как ще стане точно. Като начало ще огледам хола, за да открия някакво подходящо скривалище. Върни се веднага щом разбереш адреса. Бъди много предпазлива. Нека хората на отеца да отидат да разучат мястото.

— Дру — промълви с уплаха в погледа тя.

Импулсивно, без да се замисли, Дру се подчини на порива си и я целуна.

Те се прегърнаха за момент в мрака.

— По-добре да тръгвам — тихо каза Арлийн.

— До скоро — глухо отговори Дру.

— Боже, дано!

Беше изкачила половината стълби, спря, обърна се, погледна го и продължи. Холът отново потъна в тишина.

Дру се изненада от обзелото го тревожно непознато чувство. Самота. Необяснимо защо очите му се навлажниха. Ами ако не я видя повече?

Малко преди шест, когато есенното слънце беше почти залязло и холът в приземния етаж тънеше в мрак, Дру чу вратата горе на стълбището да се отваря със скърцане. Беше се скрил между някакви стари столове под стълбището. Отначало помисли, че Арлийн се връща и изпита неочаквана радост. Но вратата се затвори, а този, който беше влязъл, не слезе надолу. Дру напрегнато чакаше.

Знаеше, че Арлийн ще стъпва предпазливо и първо ще огледа дали всичко е в ред. А можеше и да изчаква Дру да й се обади. Но той не биваше да го прави.

Вече бе изминало доста време, откакто вратата се затвори, така че Дру се чудеше дали всичко не е било само фантазия на уморения му мозък, но изведнъж чу отново шум. Леко, съвсем леко (дали не му се беше сторило само) някой стъпи върху бетонното стъпало. И спря.

Дру беше заел удобна позиция между натрупаните метални столове. Ханк Далтън винаги повтаряше на учениците си, че трябва да помислят и за това: „Не знаете колко дълго може да ви се наложи да изчаквате. Затова винаги се разполагайте добре. В противен случай може да се издадете, ако решите да протегнете изтръпналия си крак например.“

Въпреки удобната позиция тялото го болеше от напрежение. Някой направи още една стъпка, но по стъпалата отдясно. Дру затаи дъх.

Да, шум, но не оттам, откъдето очакваше. Идваше от противоположния край на хола, който беше съвсем тъмен. Би могло да бъде и полъх на вятъра в прозореца или някоя напречна греда на тавана. Долови го отново и този път беше сигурен — лека, предпазлива стъпка върху бетонния под.

В стаята имаше не един, а двама натрапници. Малко след като Арлийн бе тръгнала, Дру разгледа внимателно приземния етаж и забеляза тази втора стълба. Тя нямаше изход с врата най-горе, за разлика от другата, която бяха използвали с Арлийн, затова не й обърна достатъчно внимание. Едва сега осъзна, че е трябвало да разучи дали не води към партерния етаж. Усещаше кръвта, която пулсираше във вените му. Трябваше да се досети и да провери партера. Сега беше ясно, че вторият преследвач е влязъл през някакъв друг вход, който Дру не бе забелязал. Докато вниманието му е било насочено към вратата на стълбището в дясно, онзи се е промъкнал по стълбите в другия край на стаята.

„Добре, двама“ — мислеше си Дру. „Щом знам къде са, ще ми бъде по-лесно да се справя с тях.“ Насочи вниманието си отново към стълбите вдясно. На най-долното стъпало видя сянка на човек. Изведнъж се досети. Първият беше само за примамка. Да привлича внимание. Ако някой го нападне, партньорът му ще изскочи, за да го предпази.

Тихите стъпки на втория преследвач не се чуваха. Скрит зад столовете в тъмното, Дру наблюдаваше сянката, която внимателно си проправяше път към прозореца. Това беше мъж, който държеше пистолет със заглушител. Спря пред люлеещата се врата.

Преди да заеме позицията си, Дру беше вдигнал кафеза с мишката много внимателно, осъзнавайки, че всеки звук щеше да се чуе в отворената слушалка. После го беше скрил някъде в хола. Същото беше направил и с магнетофона. С кутията му покри телефона.

Когато преследвачът влезеше в кухнята, нямаше да забележи нищо обезпокоително. Щеше да помисли, че телефонът и тялото трябва да са някъде наоколо. Заедно с партньора си щяха да продължат да търсят.

Дру си мислеше: „Не трябва да предприемам нищо, докато и двамата не ми дойдат на мушка едновременно.“

Този, който беше до вратата на кухнята, се осмели да погледне вътре през стъклото. Бързо се отдръпна назад. След десетина секунди надзърна отново.

Сянката в другия край на хола се придвижи напред към партньора си до кухненската врата. И този имаше пистолет със заглушител. Застанаха от двете страни на вратата. Единият връхлетя вътре, другият се спусна след него. За миг преди вратата да се затвори, Дру ги видя двамата заедно един до друг, с гръб към него и пистолети, насочени към срещуположните ъгли на кухнята.

Сега!