Братството на камъка

Рей му го продиктува. Дру го накара да повтори, като си записваше.

— Накрая още нещо — каза Дру. — Искам след като затвориш да напуснеш кабинета, да минеш покрай приемната и да погледнеш към фоайето.

— За какво е всичко това?

— Сам ще видиш. След като надзърнеш във фоайето, мисля, че ще трябва да се обадиш вкъщи. В северния край на града, нали? Имението в залива?

— Откъде знаеш толкова?

— И аз имам разузнаване. Просто прави това, което ти казвам. Знам, че се опитваш да засечеш откъде се обаждам, затова затварям. Ще ти се обадя до петнадесет минути. От друго място.

— Не, почакай!

Дру прекъсна. Позвъни на Арлийн, която очакваше това обаждане в една будка отвъд Чарлз Ривър в Кеймбридж. Будката беше близо до административната сграда, в която корпорация „Риск аналисис“ ползваше под наем част от петия етаж.

По-рано тази сутрин отец Станислав беше закарал с кола Дру и Арлийн да огледат мястото около сградата. Бяха избрали телефонната будка и си бяха записали номера й. Арлийн трябваше да чака Дру да й се обади след десет часа и да й докладва как вървят нещата. Той това и правеше, като й звънеше периодично. Тя имаше готовност, затова бързо вдигна слушалката.

— Всичко наред ли е?

— Никакви проблеми — отговори тя.

— Тогава натисни бутона.

Той излезе от телефонната будка. Насочи се в северна посока към авеню „Комънуелт“, като се подсмихваше с мрачно задоволство, представяйки си развоя на събитията в момента. Бутонът, който каза на Арлийн да натисне, беше на радиопредавател. Той беше свързан с детонатор, поставен в пазарската чанта, оставена от Арлийн във фоайето на петия етаж на административната сграда, извън помещенията, наемани от „Риск аналисис“.

Чичо Рей, учуден защо трябваше да излиза във фоайето, сигурно вече беше забелязал чантата. При малко повече късмет можеше дори да я види да избухва.

Но взривът щеше да бъде съвсем слаб. Дру не искаше да нарани никого, въпреки че със сигурност хората щяха да се разтревожат. Инцидентът несъмнено щеше да им причини известни неудобства. Бомбичката щеше да изпълни помещението с дим и такъв ужасен мирис, че вероятно щеше да се наложи да се евакуира целият етаж, дори цялата сграда.

Като капак на всичко Арлийн трябваше да се обади на пожарната, на полицията, на бърза помощ, на отдела за обезвреждане на бомби. Сигурно вече го беше направила. На улицата пред сградата щеше да настъпи хаос — полицейските и пожарни коли щяха бързо да пристигнат със запалени фарове и пуснати сирени. Движението щеше да се обърка в най-натоварените часове. Дру все повече се изпълваше от задоволство. Такава каша ще настъпи. Страхотна лудница.

Но това не беше всичко. След като приключеше с горните обаждания, Арлийн трябваше да позвъни и на отец Станислав, с когото също се чуваха периодично, както с Дру. Той беше в селото, близо до имението на чичо Рей.

Още при първото иззвъняване Рей вдигна слушалката.

— Ах, ти, кучи сине! За какъв, по дяволите, се мислиш?

— Въздържай се малко.

— Да се въздържам ли? Започваш да ме вбесяваш. За бога, каква воня. Стени, килими, мебели, всичко е пропито от нея. Никога няма да я забравя. Ще трябва да преместя тоя проклет офис!

— Какъв е тоя език? Обади ли се вкъщи?

— И това е твоя работа, копеле такова! Някой е взривил бомба в предния ми двор. Не като тази воняща бомбичка, а бомба!

— Сигурно е някоя банда от околността — каза Дру с леден глас.

— От околността, значи? Но за какъв се мислиш, по дяволите?

— Не ме разочаровай, чичо Рей. Мисля, че посланието беше много ясно. Бесен съм. Ти ме предаде. Не само с този ударен отряд, който ми изпрати. Предчувствах такъв развой на нещата. Имам предвид, че си ме използвал от самото начало. Записа ме в „Скалпел“, като се възползва от обстоятелствата. Само дето забрави да ми кажеш още нещо по това време, а? Че ти си организирал „Скалпел“, че ти си я ръководил.

— Нямам намерение да се оправдавам. Наистина обичах родителите ти. Баща ти ми беше най-добрият приятел. А и двамата жадувахме за отмъщение.

— Но ти отиде твърде далеч. Не се задоволяваше само да отвръщаш на нападенията на наемни убийци и терористи.

— Същите, които убиха и родителите ти. Спомняш ли си?

— Не отричам. И аз съм убивал. Заради родителите си. Но на теб не ти стигаше да изтребваш разни бесни кучета. Искаше ти да диктуваш бъдещето, като преценяваш кои държавни ръководители са ти по вкуса. В Иран шахът управляваше с помощта на специални отряди и стаи за мъчения. Но ти реши да не го отстраняваш. Вместо това се опита да убиеш неговия заместник.

— Аятолахът е невредим.