Братството на камъка

Отец Станислав си погледна часовника.

— Седем сутринта е, трябва да изчакаме до…

— Добре — съгласи се Дру. — И без това имам да свърша една не по-маловажна работа.

В едно чекмедже до умивалника намери отварачка за консерви и отвори всички кутии с храна за котки, които успя да намери в апартамента. Общо десет. Някои бяха пилешки, други от черен дроб, а имаше и една, на която пишеше „Наслада“, вероятно комбинация от всички котешки лакомства.

Под умивалника намери и два пакета със суха храна. Отвори и тях и изнесе всичко навън. Остави деликатесите покрай стената отсреща. Котките лакомо се нахвърлиха да ядат.

— Хапнете си — заговори им Дру. — Това е всичко, което открих. Няма да има повече.

Сърцето му се сви от болка. „Защото стопанинът ви е мъртъв. Аз го убих.“

В девет и пет отец Станислав се обади по телефона от апартамента, а Дру и Арлийн мълчаливо го гледаха. Обясни от каква информация има нужда и затвори. След десет минути телефонът иззвъня.

Отецът само слушаше отсрещната страна, после поблагодари и затвори. Веднага след това се обади на друг човек, получи нужната информация и набра отново.

Това продължи около петдесет минути. Когато за последен път затвори телефона, се отпусна изтощен на дивана.

— Е? — запита Дру.

— Когато осребряваш чек в банката, операцията се записва на микрофилм. Постъпленията на Майк — понякога под формата на стипендия, но това не е от значение, да кажем чековете му, се издават от института „Феъргейт“. След това трябваше да проверя какво представлява този институт. Използвах телефона, за да се обадя в провинцията. Надявам се, че наемателят няма да има нищо против. Според моите хора в Ню Йорк и Вашингтон институтът „Феъргейт“ е клон на фондация „Голдън Ринг“. Това е организация с идеална цел, занимава се с благотворителност и т.н. От своя страна фондацията — добре, че данъчните власти много държат на това… Благословена да е бюрокрацията — в крайна сметка, като преминеш по цялата верига, се оказва, че в основата стои корпорацията „Риск аналисис“. Седалището й е в Бостън.

— Каква е връзката? — зачуди се Дру.

— Няма връзка, поне на повърхността. Но следващата информация със сигурност няма да ти се понрави. Моят човек в Бостън ми съобщи името на президента на корпорацията.

— Познавам ли го?

— Да, много добре — отговори отецът. — Съвпадението е твърде шокиращо, за да не му обърнем внимание. Мисля, че то обяснява всичко — че „Скалпел“ продължава да съществува чрез „Риск аналисис“ и че този човек го управлява.

— Кой е той?

Когато Дру чу името, всичко наоколо загуби значение — престана да чувства ръката на Арлийн върху рамото си, да чува мяукането на котките навън, изчезна дори споменът за соления вкус на кръвта на Майк, опръскала устните му.

Името.

О, това име.

Сега вече само то имаше значение.

Всичко си дойде на мястото.

В това име се криеше тайната на неговия живот.

ЧАСТ ОСМА Наказанието

Братството на камъка

Женският глас, който Дру чу в слушалката, беше сух, професионален, педантичен:

— Добро утро. Корпорация „Риск аналисис“.

Дру се обаждаше от една телефонна будка на улица „Бойлстън“, малко по-надолу от градската библиотека на Бостън. Успя да потисне гнева си и изрече с официален равен глас:

— Господин Ръдърфорд, моля.

— Съжалявам, в момента има делова среща. Мога да ви свържа със заместника му.

— Не. Трябва да говоря лично с господин Ръдърфорд.

Дру замълча, изчаквайки отговора й. Телефонната будка заглушаваше грохота от уличното движение отвън. Беше 10 часа преди обед.

— Разбирам — каза телефонистката. — В такъв случай защо не ми оставите вашето име и телефон? Господин Ръдърфорд ще…

— Не ми е възможно. Програмата ми е много объркана и не знам в кой момент къде ще бъда. По-добре е да го потърся отново.

Както и беше очаквал, телефонистката не намери нищо необичайно в това. Гласът й се оживи:

— Разбира се. Обадете се към единадесет и петнадесет, ако ви е възможно. Тогава ще можете да говорите с него.

— Надявам се.

— Името ви?

— Само му кажете, че въпросът е спешен.

Затвори телефона. Излезе от будката и погледна към ясното студено октомврийско небе, след това се загледа в преминаващите коли по улица „Бойлстън“. Присви очи. Помисли си, че няма да чака дълго. Пъхна ръце в джобовете на новото си палто и тръгна по улицата. Да, всичко си идваше на мястото. Чувстваше го. Със сърцето си. Дори връщането му в този град не беше случайно. Бостън — гробовете на родителите му, оттук започна всичко. А сега идва и краят. Скоро. Много скоро.

Заедно с Арлийн и отец Станислав вчера бяха пристигнали от Пенсилвания. Сменяха се на волана, за да могат да поспят. По-точно, що се отнасяше до Дру — да се опита да поспи. Рамото го пробождаше, в главата му се въртяха тревожни мисли и не го оставяха на мира. Беше им обяснил какво имаше предвид. Планът му ги разтревожи.