Братството на камъка

В същото време Ханк твърдеше, че малцина знаят тези правила. Ако на някой от учениците на Ханк се наложеше да участва в истински двубой, то не би имало нужда да се изтощава в продължително дебнене на противника. Защото техниката на обучение за борба в тъмна стая, която им преподаваше, не бе стандартна и не се практикуваше в други школи. „Помнете, че имате добър тренинг, който е голямо предимство. Не бъдете нито прекалено самоуверени, нито без самочувствие. Защото ако спазвате правилата, имате по-големи шансове да победите врага.“

„Да, сигурно е така“ — мислеше си Дру. „Трябва само да спазвам правилата. Но как ще ми отговориш на следния въпрос, Ханк: Какво ще направиш, ако противникът ти също знае правилата?

С него сме провели не един и два рунда в Колорадо, без да излъчим победител. Той не само външно прилича на мен. Той е обучен точно както и аз. Трябва да направя нещо, за да избегна поредното патово положение. А този път може изобщо да не се стигне до него. Защото крайното изтощение, което чувствам, ще си каже думата. Откакто напуснах манастира, непрекъснато трябва да бягам и да се крия. Ако се наложи издръжливостта да реши изхода на двубоя, вероятно аз ще загубя.“

Дру не изпадна в паника. Осени го внезапно хрумване. Какво правеше човек, който преследва някого, запознат така добре с правилата, както и той самият? — Изненандващ ход, нарушение на правилата. Дру се върна мислено към онези дни в хангара в Колорадо, когато влезе за първи път в тъмната стая. Не, няма да обикаля покрай стените както настояваше Ханк. Ще тръгне право напред. Ще заеме позиция по средата и ще изчака Майк да хвърли поредния предмет. А когато разбере точно къде е, ще се спусне върху него.

Тръгна толкова тихо към средата на стаята, все едно, че не стъпваше по пода. Вървеше бавно и внимателно, протегнал напред лявата си ръка, за да опипва в мрака, а с дясната стискаше маузера. Когато прецени, че е стигнал средата, приклекна долу, като зае възможно най-удобната позиция в изчакване на следващия ход на Майк.

Почувства въздушната струя от хвърления предмет, който префуча само на няколко сантиметра от главата му и се удари в стената, от която Дру току-що се беше отделил. Майк беше там. В отсрещния ъгъл. Дру се придвижи още няколко крачки към него.

Поредният предмет раздвижи въздуха над главата му и се разби в стената зад Дру. Той пристъпи отново напред.

Всичко стана за секунди. Дру почувства някакво препятствие точно пред себе си. Дори не беше нужно да го пипа. „Ако изостриш сетивата си до краен предел, ще усетиш вибрациите, които излъчва предметът“ — беше ги учил Ханк.

Човешко тяло.

Майк не само външно приличаше на Дру. Не само учителят им бе един и същ. Майк мислеше като Дру. Явно и той бе обмислял как да победи противника си, обучен като самия него по правилата на Ханк Далтън. В крайна сметка Майк също бе решил да ги наруши.

Изведнъж Дру и неговият двойник се впиха един в друг. Изненадата бе огромна. Извиха се наляво, после надясно. Вече нямаше нужда да се притеснява, че ще вдигне шум. Дру си пое дълбоко въздух, чувствайки голяма нужда от кислород, като се опитваше да събори мъжа, който се бе вкопчил в него. Изстена от удара с коляно в бедрото си, който за малко не улучи тестисите му. Отскочи назад, но се блъсна в острия ъгъл на тезгяха, който прониза бъбрека му.

— Майк…

С левия си юмрук удари Майк в слънчевия възел. Противникът му изстена.

— За бога, Майк, чуй ме… — Дру едва си пое въздух от едно кроше във врата. — Трябва да поговорим!

Но когато внезапно — о, Боже — една отвертка се заби в лявото рамо на Дру, той разбра, че Майк е решил да победи на всяка цена.

Дру нямаше избор. Отблъсна Майк, натисна спусъка на маузера и стреля. И още веднъж. Изпразни пълнителя. Ушите му писнаха от продължителните гърмежи, очите му засмъдяха от дима. Ударите, които бе получил, не му попречиха да стреля на месо. До ноздрите му достигна задушлива миризма на бездимен барут, прегорен плат и опърлена плът.

Беше изпратил двойника си в Ада.

Усети топли, солени пръски по устните си. По пръстения под се стичаше кръв. Майк с последни усилия се нахвърли върху него, все още решен да спечели двубоя. Но това беше последно конвулсивно движение преди смъртта. Двамата мъже за миг сякаш се прегърнаха.

Майк бавно се свлече на пода. Провисналата му челюст се повлачи по гръдния кош, после по стомаха, слабините и колената на Дру.

— Защо не пожела да ме изслушаш? — прошепна Дру, въпреки че му се искаше да изкрещи. Щеше да го направи, ако не беше проклетият самоконтрол, който го възпря.

— Трябваше да ме изслушаш. Исках само да науча за кого работиш. Проклет глупак… Щеше да си жив сега. Накрая можеше да станем и приятели, вместо…

Съперници? Двойници?

Янус. Беше убил Янус, но човекът, с когото се свързваше това име, бе още жив.

Безсмислието на тази смърт го вбеси. Идеше му да ритне трупа на Майк от безсилен яд, да му разбие зъбите, да му размаже носа.

— Проклет глупак…