Братството на камъка

Дру продължи да се придвижва наляво покрай стената. Използваше стъпалото, крака и хълбока си, за да проверява за препятствия, както и при предишния преход. Стискаше маузера в дясната си ръка, а с лявата опипваше пред себе си, като че ли прегръщаше мрака. Стъпалото му попадна върху някакъв предмет вляво. Почувства го още преди да го е докоснал с крак. Беше нещо дървено, издадено на около четиридесет сантиметра напред. Провери го с лявата си ръка. Гредата стигаше до тавана. Напипа някаква студена метална повърхност с кръгла форма. Беше обвита със скъсана на места хартия. Миризмата на терпентин беше доста силна. Кутия с боя, може би. Да, най-вероятно. Рафтовете стигат до тавана и по тях бяха наредени бои. Продължи наляво. Придържаше се с гръб към тях и ги използваше за защита вместо стената.

Беше напреднал не повече от три-три и половина метра за около четиридесет минути, а може да му беше отнело и по-дълго. Едва ли можеше да се разбере. Човек губеше реална представа за времето в тази черна стая, където то се измерваше с мъчително забавените движения. Всяка секунда ти се струва цяла вечност, наситена с ужас.

Като сдържаше дишането си, стигна до края на рафтовете, протегна ръка и напипа друга стена. Започна да опипва ъгъла.

Изведнъж нещо изфуча и се удари в рафтчетата отдясно. Предметът издрънча и падна на пода. Дру рязко се извъртя. Сърцето му биеше до пръсване, но той се овладя и не издаде нито звук. Приклекна ниско по навик, както го бяха учили. Насочи маузера си, опрял гръб в ъгъла. Мигновено зае отбранителна позиция, още преди предметът да е паднал на земята.

Може би Майк бе решил да го нападне. Това беше една от тактиките на Ханк Далтън — да стреснеш противника си като хвърлиш нещо. Възползвай се от мигновеното объркване, което ще предизвика трясъкът. Нападни.

Тишината отново се възцари в стаята, отново никъде нищо не потрепваше. Никакъв удар, никакво нападение. Дру напрегнато се ослушваше, стомахът му беше свит на топка, нервите опънати до краен предел.

Отново нищо не се случи.

Опита се да изчисли откъде бе хвърлен предметът. Не стигна доникъде. Но поне знаеше със сигурност, че Майк е вътре и не се е измъкнал от друг изход. И което бе още по-сигурно — един от двамата щеше да намери смъртта си в тази стая. Тревожеше го още нещо — защо Майк не го нападна? Трескаво прехвърляше възможните отговори през ума си.

„Може би защото не е разбрал точно къде съм. Ако се хвърли към мен в мрака без да ме улучи, знае, че аз мога да го убия. Нарочно хвърли нещо натам, накъдето предполагаше, че се намирам, надявайки се, че ще загубя самообладание и ще се издам. Тъй като първия път не успя, ще опита отново. Ще ме нападне веднага щом чуе, че предметът се удари в тялото ми, защото ще реши, че в този миг не съм достатъчно концентриран. Поредната тактика на Ханк Далтън.“

Дру продължаваше да стои в същото положение — приклекнал, с гръб към ъгъла и лице към стаята, когато покрай него наистина профуча втори предмет, който се удари в рафтовете отдясно. Този път мина по-близо до него покрай рамото му. Но Дру беше подготвен. Възползва се от шума и се премести наляво, като зави покрай ъгъла на стаята.

„Няма как Майк да не е очаквал, че ще се придвижа натам. Иска да отцепи мястото и да ме вкара в кошарата. Щом чуе, че предметът се удря в мен, веднага ще се спусне.“

Към ъгъла, където Дру стоеше нащрек, бе запратен трети предмет. Той отново се възползва от вдигнатия шум и се придвижи още по-наляво покрай стената.

Сега вече имаше нужната информация. По посоката на звука и ъгъла, под който предметите падаха на покрития с пръст под, Дру се ориентира, че Майк е в противоположния ъгъл, в другия край на стаята. Или най-малкото е бил там преди миг, защото може да се е възползвал от ситуацията, също както и Дру. Но тогава в каква посока се е изместил? Срещу Дру или откъм гърба му към стената, по която самият той се беше придвижил. Дру се чудеше дали да не тръгне обратно. Вероятността да се срещнат беше петдесет на петдесет. Но трябваше да предприеме нещо, защото преследването можеше да продължи цяла нощ. И така имаше да си обикалят стаята до безкрайност.

Четвърти предмет се удари в стената, от която Дру бе започнал придвижването си. Изтрополи и падна на пода.

„Майк сигурно предполага, че съм тръгнал в обратна посока? А може би нарочно иска да ме накара да мисля, че е решил това.“

Както неведнъж им бе повтарял Ханк, объркването на противника е най-важният елемент в тази игра. Докато накрая умът му откаже да работи и той напълно излезе от равновесие. След това остава само да го убиеш.

„Спазвай правилата. Довери им се. Подчини им се“ — изискваше от тях Ханк. „Отработвал съм детайлите в продължение на почти двадесет и пет години. Благодарение на тях съм все още жив.“