Братството на камъка

Поемайки безшумно въздух, Дру се опита да различи миризмите в стаята. Терпентин. Блажна боя. Нещо като вар. Едва доловим мирис на бензин.

„Дали е склад?“ — мислеше Дру. Все повече се убеждаваше, че е прав. Най-различни неща. Може би имаше и косачка за трева, а също и инструменти. Скоро щеше да научи. Защото преследването трябваше да започне. Същото вероятно мислеше и Майк.

„Никога не тръгвай право напред“ — учеше ги Ханк Далтън. „Избягвай центъра, провери първо периферията. Това означава, че имате две възможности — наляво и надясно. Придържай се с гръб към стената, близо до нея. Разгледай стаята и в зависимост от препятствията реши накъде ще тръгнеш.“

Но в този случай Дру не виждаше никаква разлика между лявата и дясната страна. Вярно е, че при влизането се придвижи вляво, веднага след като усети капана. Майк можеше да предположи, че ще продължи в същата посока. За да го изненада, трябваше да направи обратното.

Но разкриването на ходовете на противника представляваше част от играта. Майк също щеше да се опита да вникне в логиката на Дру и да стигне до извода, че след като се е придвижил първо вляво, Дру може да мине надясно, за да го обърка. Така или иначе всичките тези пресмятания не водеха доникъде, защото нямаше начин със сигурност да се преценят ходовете на врага. Ако си блъскаш твърде дълго главата над този въпрос, това можеше да парализира действията ти.

Дру реши, че ще продължи да се движи наляво. Безкрайно бавно. След като опипа много внимателно пространството с ръце, придвижи и краката си.

Подът беше покрит със земя, също както и коридорът отвън. Това беше добре, защото утъпканият под пое тежестта на тялото му, когато той стъпи на него. Не се чу никакъв звук от съприкосновението, който да го издаде.

Отново спря, ослуша се и разучавайки миризмите, опипа тъмнината с ръце и пристъпи още няколко инча наляво.

Изведнъж замръзна на мястото си. Усети, че върхът на обувката му докосна някакъв предмет. Почти недоловимият допир до левия крак и бедрото му го накара да помисли, че предметът беше голям. Опипа с ръка, но не усети нищо. Каквото и да е, не е по-високо от талията му. Протегна ръка надолу и напипа дървена повърхност, която беше неравна и очукана, дебело боядисана, мазна. Вероятно е нещо като тезгях. Продължи да проучва обекта с ръката си. В единия край имаше метално менгеме, закачено за плота, напипа още клещи и кутия с грес.

Трудностите се увеличаваха. Дали Майк не го чакаше в другия край на тезгяха, готов за нападение? Или беше точно насреща, залепен за стената и щеше да се хвърли върху него веднага щом усетеше, че вниманието му е ангажирано със заобикалянето на масата?

Дру трескаво обмисляше ситуацията като се стараеше да мине покрай препятствието. Представяше си как Майк се окуражаваше в това време. „Хей, Дру, все едно че сме в Колорадо, вечните съперници. Толкова много си приличахме, че всеки се чудеше кой кого превъзхожда, нали? Така и никога не разрешихме този въпрос. Или поне не в моя полза. Защото висшестоящите прецениха, че ти си по-добрият. В противен случай нямаше да ме изберат за твой дубльор, вместо да бъде обратното. Ти беше звездата, аз бях в сянката ти — едно нищо, едно лайно. Но аз те надживях. Предполагаше се, че си мъртъв. Аз трябваше да заема мястото ти. Аз се превърнах в Дру и това много ми допадаше. Нямам намерение да си сменям мястото. Не искам да бъда вечният втори. Този път ще направя всичко, за да те видя завинаги мъртъв“.

Изопнат като струна, Дру заобикаляше тезгяха, напредвайки милиметър по милиметър в мрака. Най-трудно беше да премине между края на плота и стената, защото би бил уязвим за нападение. Напрегна сетивата си, за да може да долови и най-малкия звук или трепване в застоялия тежък въздух.

Направи леко движение с лявата си ръка напред, където би трябвало да минава стената. Искаше Майк да долови слабия полъх и да го предизвика преждевременно да излезе иззад ъгъла на тезгяха, ако е там. Но никой не го нападна. Дру се придвижи по-близо до стената като държеше пистолета си готов за стрелба. Ако Майк наистина се криеше там и го нападнеше, той незабавно щеше да стреля.

Това не се случи. Мислено си отдъхна и облекчено опря отново гръб в стената. Без да предприема нищо, събираше нови сили и обмисляше бъдещите си действия.

„Дисциплина, търпение — само с тяхна помощ можеш да спечелиш тази игра“ — казваше им на времето Ханк. — „Едно неразумно движение, един невнимателен жест и си мъртъв. Не трябва да мислиш за бъдещето, за това колко добре ще се почувстваш, когато излезеш от стаята и хубавичко си починеш. Трябва да се съсредоточиш само върху настоящия момент, защото докато се пренасяш някъде, противникът ти е там в момента и със сигурност никога няма да доживееш до това бъдеще, приятелче. Директно си заминаваш.“