Братството на камъка

Студентите се подчиниха. Бяха озадачени още повече. Вече виждаха значително по-добре и забелязаха, че Ханк е свалил обичайните каубойски ботуши, избелелите джинси, дънковата риза и позацапаната шапка и е облечен в широката черна пижама.

— Най-добре да починете малко, защото оттук нататък ще тренираме през нощта.

„Да си почива по обяд?“ — Дру не се чувстваше уморен, но скоро след като се изтегна в леглото, започна да се прозява.

Стресна го гласът на Ханк, който се носеше по някакъв високоговорител от дъното на хангара.

— Вдигай се и се приготвяй!

През нощта?

— Не ти ли прозвуча като че ли Господ ни говори? — каза някой.

Вечерята — а кой знае, може да беше и закуската — се състоеше от риба и ориз с нещо като сос от скариди, накрая чай.

Тренировките започнаха веднага след това. Ханк ги заведе в дъното на хангара, където с опипване разбраха, че по стените са закачени торби с пясък. Дру долови, че Ханк се придвижи, протегна се към нещо зад торбите и изведнъж зад тях, в другия край на хангара, се появи бледа жълта светлинка. Едва-едва достигаше до абсолютно тъмния край, където бяха чувалите.

Ханк изглеждаше доста странно в черната пижама.

— Дори през нощта не е съвсем тъмно — има звезди. И луна, въпреки че светлината й постепенно избледнява. Но ако има облаци, тогава наистина започваш да вярваш в духове.

Дру напрегна зениците си, като се стараеше да поеме колкото може повече от бледата жълтеникава светлинка, мъждукаща в другия край на хангара. Изненада се как постепенно започна да вижда много по-добре закачените на стената чували. С малко повече въображение вече различаваше очертанията на предметите в мрака.

Ханк ги обучаваше в хвърляне на нож. Часове наред ги караше да мятат ножове по торбите с пясък. След това тренираха с бръсначи, японски метални звезди, дори с пръчки, пепелници и камъни.

Не приличаше на упражнение в нанасяне на смъртоносен удар, въпреки че Дру беше убеден, че противникът му ще бъде посечен от страхотния удар на ножа. Ханк даваше сигнал за започване като пляскаше с ръце и наблягаше най-вече на бързината и точността на хвърлянето.

— В тъмното не можете да разберете дали противникът ви е мъртъв — изрева Ханк. — Мигът, в който чуете оръжието ви да се забива в плът, трябва да сте сигурни, че сте навредили на врага си и…

Продължението очевидно оставаше за следващия ден — по-скоро нощ — според новото им разписание, защото Ханк прекрати обясненията и поправи ъгъла на хвърляне на един от студентите. След това ги накара да се обърнат с гръб към чувалите. Когато плеснеше с ръце, те трябваше рязко да се извърнат и да хвърлят оръжието.

Ханк непрекъснато крещеше като им даваше команди как да балансират най-добре — да държат краката си разтворени, но не много, само до ширината на ханша, да приклекнат, за да бъдат по-гъвкави и коленете им да служат като център на въртене. Научиха, че трябва леко да се наведат напред, за да могат да се извиват по-лесно.

Много често предметите, които хвърляха, падаха с трясък върху бетонния под.

— И това е полезно — твърдеше Ханк. — При тази борба не можете да си позволите да отвличате вниманието си с догадки какъв е всеки шум, който доловите. В края на престоя ни тук имам намерение да ви науча да разпознавате звука от всякакъв вид оръжие върху каквато и да е повърхност — не само бетонен под, но и пясък, килим, трева, скали.

Тази сутрин Дру се мушна крайно изтощен в леглото си. През процепите на металните стени на хангара едва се промъкваха лъчите на изгряващото слънце.

„Смяната на времето не ми се отразява особено“ — помисли Дру, когато видя Ханк да гаси бледата крушка и се мушна гол в тъмните чаршафи, под също така тъмното одеало. „А сега трябва да поспя“. Сънува, че хвърля кутии от кока-кола по чувалите с пясък.

На следната нощ Ханк продължи със същото упражнение. Така добре се шлифоваха, че почти не се чуваше звук от падащи предмети на пода в плътния мрак.

През следващите нощи Ханк добавяше нови елементи към упражнението. Трябваше да се хвърлят към неприятеля с изострен молив вместо нож и да го вдигат рязко нагоре след като го забият, все едно че разкъсват целта.

След всеки удар Ханк разглеждаше пясъчния чувал с помощта на джобно фенерче като оценяваше точността на попадението. Непрекъснато им повтаряше едно и също — да използват и най-малката светлинка и да се ориентират за цялостните очертания на целта по онази част, която успяват да доловят.

Следващото упражнение беше хвърляне на чупливи предмети един срещу друг в пълния мрак, скок към неприятеля със заострен молив и разкъсване на възглавницата, прикрепена към гръдния кош.

Ханк всеки път правеше анализ на удара, като използваше фенерчето си.

След време възглавниците бяха махнати. Ако подостреният молив ожулеше стомаха ти, значи е трябвало да внимаваш повече. А какво би станало, ако ударът бе нанесен с нож.

Така Ханк обучаваше учениците си да развиват рефлекси в тъмното.

Научиха се да се движат с нож в ръка, все едно, че е продължение на китката. На свой ред китката да бъде едно цяло с ръката до рамото. Оръжие, което винаги е на разположение.