Братството на камъка

Дру затаи дъх. Сянката спря. Беше съвсем като Дру — същото телосложение, същата височина. В лице беше същински Дру. Той потръпна. „Интересно дали са му казали, че не съм мъртъв?“ — питаше се Дру. „Дали знае за манастира? Но тогава може би щеше да се скрие някъде.“

Силуетът бръкна в джоба си и извади ключ.

Дру нямаше план за действие, просто следваше инстинкта си. Реши да го заговори. Припомни си доброто старо време.

— Хей, Майк — гласът му отекна.

Сянката се извърна към тъмния ъгъл и застана нащрек.

— Моля?

— Не се панирай — каза сърдечно Дру. — Твоят бивш съученик е, Дру. Чакам те, за да поговорим. Човече, закъсал съм нещо. Слушай, имам нужда от помощ.

Майк онемя, загледан в тъмното.

— Дру?

— Спомняш ли си онези колорадски зайци, които Ханк Далтън ни караше да използваме за мишени при стрелба? Как кучето му обичаше да си похапва от тях?

— Не може да бъде! Не може да си ти! — в гласа на Майк се долавяше страх.

— А какво ще кажеш за онзи ковчег, в който Ханк държеше учебното оръжие?

— Божичко, наистина си ти!

— Радвам се да те видя, човече.

— Но как ме откри?

— Ще ти кажа по-късно. А сега трябва да ми помогнеш. Намери ми някакво безопасно местенце. Много съм го загазил, братле.

— О, разбира се, че ще ти помогна. А има ли някой с теб?

— С мен? Защо? Току-що ти казах нещо. Кой ще се мъкне с мен, щом съм загазил.

— Е? — сянката започна да нервничи.

— Колко години минаха? — запита Дру. — Достатъчно, за да започнем да си задаваме въпроса къде се изниза младостта ни, а? — Дру излезе от мрака и протегна приятелски ръце. — За бога, имаш ли намерение да ми помогнеш?

— Сигурен ли си, че не си довел някой?

Дру се приближи. Човек не можеше да го различи от Майк.

— Защо сто пъти ме питаш едно и също?

— Защото, стари приятелю — Майк не довърши, а му подаде ръка — толкова време мина, пък и…

— Е?

— Чух, че си бил убит.

Майк погледна към Дру. Дру предпазливо застана нащрек с разтуптяно сърце. Изведнъж дъските в края на алеята, зад които се криеше допреди малко, изтропаха. Дру потрепна, предчувствайки капана. Обърна се рязко встрани, готов да се защитава не само от нападението на Майк, но и от хората, които вероятно го пазеха, в случай, че Дру се появеше отнякъде. „Влязох направо вътре!“ — тревожно помисли Дру.

Но никой не се спусна към него.

Майк се изплаши не по-малко. Замръзна на място, готов за атака. Взираше се в посоката, откъдето дойде шума, и изглеждаше убеден, че Дру го е излъгал, че е сам. Дръпна се назад, предпазвайки се от невидимите нападатели, изруга високо, скочи встрани и хукна назад по алеята, без да види ирландския сетер, който душеше нещо под дъските, на които бе стъпил.

Дру се стрелна след него. Трябваше да държи Майк под око. Знаеше, че в този лабиринт от малки улички, коридори и тунели само секунда би била достатъчна, за да го загуби. Майк познаваше всяко кътче. Без съмнение беше проучил отлично мястото и беше намерил подходящи скривалища.

Майк се стрелна в една уличка и зави по нея. Дру извади маузера си за всеки случай. Майк можеше да продължи да тича, а можеше и да спре внезапно и да го изненада на някой ъгъл. Дру трябваше да бъде по-внимателен там, но без да губи ценни секунди. Предполагаше, че Майк не носи пистолет у себе си. А нож? Практично е. Малка кама в ботуша или малък автоматичен нож. На никой не би му направило впечатление. Майк, също както и Дру, нямаше нужда от друго оръжие. Можеше да убие човек само с един силен удар в гърдите или ларинкса.

Майк не го нападна на ъгъла. Продължаваше да тича надолу по алеята. Дру го следваше, дишайки ускорено. Въпреки че беше тъмно, би могъл да стреля. Но не посмя да го направи. Не само заради шума и суматохата, която щеше да настъпи. А защото можеше да убие Майк, вместо само да го рани. Искаше го жив, за да отговори на въпросите му.

Майк зави зад друг ъгъл, Дру след него. На светлината на слаба улична лампа видя Майк да минава покрай някакъв парник, след това се вмъкна в къща, наподобяваща английско имение. Дру се блъсна в някакъв човек, който излизаше от една врата вляво. Мъжът падна назад, като се просна тежко върху покрития с линолеум под.

— Гледайте къде, по дяволите…

Дру не успя да чуе края. Вече беше в централното фоайе, блъсна вратата на изхода и изскочи, без да се опасява, че Майк го причаква на ъгъла, защото го беше видял да се стрелва навън в осветения двор. Там имаше люлки и площадка с пясък за игра. Постройката зад него представляваше хамбар. Вместо да се вмъкне вътре, Майк зави вдясно, спусна се по уличката, прескочи някакъв велосипед, прелетя покрай изоставен кладенец, хвърли един бърз поглед назад и изтича нагоре по дървените стълби на една къща във Викториански стил.

Вратата се отвори със скърцане и Дру също се вмъкна вътре. Не се изненада, че отново попадна в някакъв коридор. Подът беше измазан с пръст. От двете страни имаше входни врати. Светеха само половината от електрическите крушки.