Братството на камъка

— Само още пет минути и тръгваме да го търсим.

— И двамата ли?

— Е, добре, имах предвид ти — кисело се усмихна Дру.

Тя му отвърна с усмивка.

Двамата добре разбираха, че приликата на Дру с мъжа, който следяха, бе твърде голяма и не трябваше да рискуват той да се разхожда из комплекса.

Петте минути изтекоха, минаха още пет.

— Няма какво да чакаме повече. Тръгвам. Той отдавна…

Една сянка се появи в храсталака отсреща. Беше отец Станислав.

Свещеникът се приближи. Дъхът му замръзваше.

— Открих го. Най-после. Това място прилича на зайчарник с тези малки апартаментчета като клетчици. Много лесно можеш да се изгубиш вътре.

— Къде е апартаментът?

— По една тясна алейка. Входът е откъм нея. Насреща има само една бетонна стена, без прозорци.

— За да не го вижда никой, когато влиза и излиза. А ако изчезне за няколко дни, никой няма и да забележи.

— Или може би няма да го е грижа. Хората тук не са особено дружелюбни. На два пъти питах как да стигна, до съседни номера, разбира се. Гледаха ме като че ли съм им поискал заплатата. Прозорците са с матови стъкла, завесите са спуснати, но доколкото успях да видя, вътре светеше.

— Осветлението може да се включва автоматично — каза Арлийн. — Последното сведение гласеше, че е още в града.

— Но преди час — предупреди отецът. — Бъди предпазлив.

— Как точно да стигна дотам? — запита Дру.

— Най-горе на склона има три улички. Тръгни по средната. Ще стигнеш до едно дърво, което е издялано като тотемен стълб.

— Тотемен стълб ли?

— Завий наляво и продължавай, докато стигнеш до някаква скулптура, която прилича на самолетни перки. Завий надясно. Най-добре да ти го начертая — въздъхна отец Станислав.

Една слаба улична лампа едва разпръсваше тъмнината. Дру мина покрай скулптурата и спря под арката на някаква сграда. Отдясно имаше мрачен коридор с много врати от двете страни, в който тук-там висяха електрически крушки. Отляво паянтова дървена стълба водеше до приземния етаж. Там също забеляза доста врати. Отец Станислав с право бе нарекъл мястото зайчарник. Дру би го нарекъл мравуняк, само дето мравките не слушаха рок-музика и не готвеха ястия с лук. Излезе през задния вход и се оказа в някакъв двор. Там друга мъждива лампа осветяваше уличен знак за еднопосочно движение, поставен пред три тунела. Според картата на отеца трябваше да завие наляво. Тунелът го изведе през друга сграда отново в двор, в който се отглеждаха пилета. Позна по характерното къткане. В следващия двор пък имаше коза. Поглеждайки надолу към каменните плочи, по които вървеше, видя, че са от стари надгробни паметници. Каква лудост! Колкото по-навътре в хаоса навлизаше, движейки се по зигзагообразните коридори, все повече и повече свикваше със странностите.

Двойникът му добре си беше подбрал квартирата. В тази обстановка никой не би забелязал човек, който и без това странеше от хората. Всъщност тук като че ли всички искаха да бъдат сами, убедени, че останалите наематели не са в ред. Дру разбра защо свещеникът е бил приет с подозрение, когато е питал за посоката. В тази странна обстановка той просто не си беше на мястото.

На няколко пъти разни наематели подозрително се заглеждаха в Дру. Той не им даде възможност да видят лицето му. Вървеше уверено напред, все едно че живееше там. Щом се увереше, че никой не го гледа, изваждаше картата. Така най-после стигна до целта си — тясната алейка. Отдясно бе бетонната стена без прозорци, отляво — единствената врата от тази страна. Видя прозореца с матовите стъкла и спуснатите завеси. Отвътре наистина се процеждаше слаба светлинка.

Дру спря за момент. Лицето му беше измръзнало. Някъде отгоре се чуваха гласове, които разговаряха за Платон и Аристотел.

„Прочетете свети Августин!“ — помисли си Дру и отиде в края на тясната алея. Скри се в най-отдалечения и тъмен ъгъл зад някакви дъски и се облегна на стената. Палтото му беше с вата и го предпазваше от студената стена. Остана да чака Майк там.

Точно преди полунощ една сянка се прокрадна в другия край на алеята. Точно по разписание. Дру се движеше по същите правила навремето. „Не се прибирай, преди съседите да са си легнали. Иди на кино. Може би панорама на филмите на Трюфо в студентския съюз или малко смях с последните приключения на Джеймс Бонд.“ В университетските градове имаше голям избор от развлечения — лекция на някой известен литературен критик, представление на някой пътуващ театър, например „Мера според мера“, камерен концерт от творби на Моцарт и какво ли не. Ако човек искаше по-спокойни развлечения, можеше да ги намери в този тип градове. Като че ли там можеше да си почине най-добре, ако изключим манастира, разбира се.

Все пак приближаващата сянка можеше да е на някой, който използва алеята, за да стигне до по-вътрешен апартамент. Но колкото по-близо идваше, толкова повече Дру се уверяваше, че човекът насреща му беше… самият той!