Братството на камъка

Отец Станислав се обади по телефона в един супермаркет на свои познати, за да му обяснят къде се намира местната католическа църква. Тя се оказа невисока, дълга сграда със съвременна архитектура, построена от бетон, с отлята метална статуя на Христос до входа. Паркираха колата и влязоха вътре.

В преддверието видяха един бизнесмен, седнал близо до съда със светена вода. Беше облечен с делови костюм и четеше молитвеник. Той вдигна поглед към тях.

— Бог с теб — каза мъжът.

— И с теб — отвърна на поздрава отец Станислав.

— Deo gratias.

— Амин — отвърна свещеникът. — Приятно е да чуеш латински в църквата.

Дру и Арлийн стояха малко по-назад и гледаха с интерес.

— Следят ли го още? — запита отец Станислав.

Мъжът кимна с глава, затвори молитвеника и се изправи.

— Мисля, че не е забелязал. Следим го от разстояние и винаги има човек след него — на смени, нали така се казва? — той едва-едва се усмихна. — Почти както при четиридесетчасова църковна служба.

— Разбрахте ли къде живее?

Бизнесменът отново кимна.

— Доста трудно го открихме. Получава писма и пратки чрез пощенска кутия, не е дал телефона си в указателя. Все пак един от хората ни в пощата се досети, че може да има телефон. Научихме адреса му от компютъра, който отчита сметките.

Човекът бръкна в джоба на костюма си, извади сгънат лист хартия и го подаде на отец Станислав.

— В този район живеят много студенти. Отбелязал съм мястото на картата. Преди доста години къщата е била разделена на възможно най-голям брой малки едностайни апартаменти. Явно собственикът е спечелил доста пари, защото е добавил нови апартаменти със съвсем малки стаички отстрани, отзад и отпред на старата сграда. Не можеш да разбереш къде е била първоначалната постройка. Но и това не му стигало, та започнал да изкупува съседните къщи и да ги пристроява по същия начин. Днес изобщо не си личи къде е имало отделна къща. Един господ знае колко апартамента дава. Гъмжи от коридорчета и преходи, за да могат студентите, които живеят в по-вътрешните апартаменти, да си влизат вкъщи от самостоятелен вход. Същински лабиринт. Можеш спокойно да се изгубиш.

— Номер осемдесет и пет? — погледна към листчето отец Станислав.

— Да, не са подредени точно по номера. Налага се да питаш на място.

— В момента вкъщи ли си е?

— Доколкото знам, не. По телефона в приземния етаж тук получавам сведения за обстановката на всеки час. Последният път, когато се обадих, ми казаха, че лекциите му са свършили и е отишъл в библиотеката.

— Има ли нещо друго по-особено, което трябва да знам за мястото, където живее?

— Само това, че студентите не гледат с добро око на зяпачите. Разбират, че сградата е по-различна, но им е писнало от тях.

— Е, може би няма да имат нищо против един свещеник. Отлично сте се справили. Всички до един. От името на църквата ви благодаря. Предайте и на другите.

— Ние трябва да й благодарим. След като ни е гласувала доверие да пазим вярата.

— Да, налагаше се.

— За честта и славата на нашия Бог.

— И за да опазим неговата църква.

Отец Станислав вдигна ръка и го благослови.

— Продължавайте да получавате сведения. Ще ви се обаждам периодично, за да ми докладвате дали има промяна в обстановката.

— Да бъде божията воля, отче — сведе почтително поглед бизнесменът.

— Така ще бъде. Благодаря ви още веднъж.

Отец Станислав се обърна и направи знак на Арлийн и Дру да го последват. Тримата излязоха от църквата. Тежката врата зад тях тропна глухо.

Навън небето беше обсипано със звезди, хладният въздух щипеше бузите им. Една кола профуча край тях. От ауспуха й излизаха облаци изгорели газове.

— От Opus Dei ли беше мъжът? — запита Дру.

Отец Станислав не отговори.

Една улица делеше Дру от жилищния комплекс, разположен на върха на невисок склон, обграден от шубраци. В тъмнината, а и поради храстите, беше невъзможно да се каже къде свършваше един блок и започваше друг. Със сигурност в комплекса имаше най-малко двайсетина къщи. А може би трийсет. Дру не можеше да прецени точно. Тази, която го интересуваше, бе многократно пристроявана, без да се държи сметка за стила и използваните материали. Прост тухлен градеж се редуваше с красива постройка с дървени орнаменти, тя от своя страна беше долепена до модернистична сграда, в която преобладаваше стъклото. Всички те бяха по някакъв начин свързани с първоначалната постройка във Викториански стил с характерни фронтони и прави тавански прозорци.

Отдалеч цялата бъркотия приличаше на творба на архитект, който съвсем е полудял от неограничените възможности да си играе със стиловете. Истината вероятно беше по-прозаична — че собственикът е правил различните пристройки по различно време, ръководен в избора си само от цените на материалите в момента.

Дру се взираше в осветените прозорци на отсрещния комплекс. Прикри се по-добре в мрака и заразглежда сенките, които се появяваха и изчезваха в силно контрастиращите сгради. Нервно обърна поглед от зловещите отблясъци на уличните лампи към Арлийн.

— Отец Станислав трябваше да е вече тук.

— Сигурно не е лесно да открие мястото — вдигна рамене Арлийн.