Братството на камъка

В края на коридора Майк се мушна през поредната врата. Спускайки се след него, Дру усети хрущене на счупени стъкла под краката си. Това го изненада. В момента не можеше да се замисля над този факт. Имаше по-важна цел. Почти настигаше Майк. Можеше да го догони на следващата уличка или в следващия двор. Наближаваше вратата, зад която изчезна Майк.

Стисна маузера, бутна вратата и се оказа пред една тухлена стена. Хвърли бърз поглед наляво и там видя също такава стена. Скочи вдясно. Вратата хлопна зад него. Замръзна на място, обгърнат от пълен мрак. „О, боже!“ — молеше се той. Тръпки полазиха по гърба му. Беше тъмно като в рог.

Залепи се бързо за стената и въпреки че дробовете му имаха нужда от въздух след лудото преследване, положи големи усилия да диша по-леко. Учестеното дишане можеше да му струва живота. О, боже! О, света Дево! Бяха го завлекли в абсолютно тъмна стая.

Хрущенето на счупените стъкла по пода, угасените крушки в коридора — всичко си идваше на мястото. Майк ги беше счупил нарочно. Липсваше осветление точно в този край, където бе привлечен Дру. Иначе щеше да успее да хвърли един поглед в стаята и може би да види къде е ключът, да светне лампата и да открие Майк. А можеше би той отдавна не е вече тук. Измъкнал се е през друга врата и е оставил Дру вътре. Нека си мисли, че е сам с невидимия си неприятел. Може би Майк вече препускаше по улиците извън комплекса, докато Дру трескаво разсъждаваше дали се намира в опасност.

Но Дру предчувстваше, че Майк е вътре. Сърцето му се сви. Абсолютна тъмнина — ситуацията му бе позната от черната стая в самолетния хангар, когато учеше в школата Роки Маунтин. Боят в абсолютно тъмна стая беше главният специалитет на инструктора им. Ханк Далтън безмилостно обучаваше учениците си в принципите на тази изнервяща до крайност борба. Майк беше подготвен така добре, както и Дру. Дру трябваше да се бие с противник от неговата класа. Да се бие срещу самия себе си!

Когато учеха в Колорадо, Дру и останалите студенти, включително Майк и Джейк, обикновено отиваха в спортния салон в осем часа сутринта. Ханк Далтън измъкваше медния ковчег. Въпреки че бяха зрели осемнадесетгодишни момчета, винаги очакваха с нетърпение този момент, като деца, които ще си играят с любимите играчки. Ханк Далтън отваряше ковчега и им раздаваше оръжието, като ги караше да се състезават в бързо разглобяване и сглобяване. Джейк пипаше бързо, но винаги Дру или Майк излизаха победители. Съперничеха си във всяко отношение. Изглежда, че физическата им прилика ги караше непрекъснато да проверяват и сравняват възможностите си.

Онзи следобед чакаха да започнат часовете. Ханк Далтън се появи петнадесет минути по-късно от обикновено. Не влачеше ковчега.

— Всички навън! Качвайте се в автобуса!

Строгият му тон ги накара да си помислят, че Ханк им е сърдит. Като се стараеха да не го ядосат още повече, привикнали да се подчиняват, те изхвърчаха през вратата, минаха по коридора и излязоха навън. Утринното слънце ги заслепи. Видяха един автобус, паркиран отпред. Двигателят му ръмжеше глухо.

— Какво се пулите? — попита Ханк. — Не сте ли виждали автобус? — устата му се разтегна в усмивка. — Време е за малка разходчица. Бързо вътре!

Зарадвани, че Ханк е в настроение, всички се втурнаха към автобуса. Ханк зае шофьорското място и потеглиха по един кален път, който водеше нагоре в планината.

Два часа по-късно, след като се бяха мотали безцелно, както им се беше сторило, и наоколо не виждаха нищо освен борове и пелин, Ханк премина през отворената врата на един заграден двор и спря автобуса пред прояден от ръжда самолетен хангар. Нямаше други постройки. В далечината забелязаха някакви останки от самолет, забити в обраслата с трева земя.

Нямаха възможност да разглеждат мястото, защото Ханк бързо ги пришпори да влизат вътре. Видяха слънцето за последен път, преди да потънат в мрака за цели двадесет и пет дни, както по-късно се оказа.

Ханк затвори вратата зад тях. Те се блъскаха един в друг в тъмното.

— Проблеми със зрението ли имате? — беше ги запитал Ханк. — Добре, ще уредим това. Скоро вече ще се чувствате като у дома си в мрака — тогава той доброжелателно се беше засмял.

Скоро очите им привикнаха с тъмнината и студентите заразглеждаха любопитно наоколо. Тук-там проникващата през процепите слаба светлинка им помогна да различат нещо обемисто в средата — толкова голямо, че би могло да бъде едноетажна къща без прозорци.

— Интересно какво ли е това? — измърмори някой.

— Всичко с времето си — отговори Ханк и ги насочи към един мрачен ъгъл вдясно. Оказа се, че там има нарове, като на всеки бяха оставени по два тъмни на цвят чаршафа, тъмно одеало, а върху тях — горнище и долнище на някакво черно облекло.

— Пижами ли са?

— Нещо подобно — дочу се отнякъде гласът на Ханк. — Събличайте всичко и ги облечете. Това ще ви бъде униформата.