Братството на камъка

— Все още не се движите достатъчно бавно — повтаряше Ханк. — Не чувствате мрака. Не сте ли виждали как слепите усещат препятствията пред себе си, дори и да не ги опипват. Защото така са свикнали с тъмното, че чувстват как въздухът се отблъсква от повърхността на предметите. Като че ли предметите излъчват вибрации. Това трябва да научите и вие. Да компенсирате виждането с изостряне на всички други сетива. Джейк, ти, например, се придвижваш достатъчно тихо. Но си пушач. Подушвам те веднага, без да е необходимо да те виждам или чувам. Отсега нататък никой да не пуши. Нямам предвид само докато сте тук. Никога. Майк, ти използваш дезодорант. И той се усеща. Изхвърли го.

— Всеки мирише, така или иначе — отвърна Майк. — Например като се изпоти. Естествено е, особено когато си под напрежение.

— Но не и при този стрес, за който говорим. Тогава потните ти жлези като че ли пресъхват. Престават да функционират. Е, може би някои от вас са изключение от това правило. Скоро ще разберем. И ще изхвърчите от школата.

Не след дълго започнаха да изкарват вътре по две, после по пет, а накрая дори и по десет минути.

Дру постепенно разучи предметите в стаята. Движеше се леко, бавно и методично из нея. Приличаше на дневна — столове, канапе, малка масичка, телевизор, лампа, библиотека. Една нощ обаче мебелите се оказаха на нови места, а на бетонния под беше постлан килим. След това стаята се превърна в нещо като спалня, по-нататък в склад с безразборно нахвърляни тук и там щайги.

— Не трябва да си въобразявате каквото и да било предварително — предупреждаваше ги Ханк.

Накрая всеки можеше да издържа повече от час, без Ханк да го докосне. Той промени упражнението.

— Сега трябва да се биете един срещу друг. Един от вас влиза, след него вторият. А после обратно — който е бил втори, влиза първи, преследвачът се превръща в преследван. И ще сменяте партньорите си, така че всеки да се бие срещу всеки.

В един миг Дру и Майк се спогледаха. Майк гореше от нетърпение да се пребори с Дру. Не се изправиха един срещу друг веднага. Едва след като опитаха срещу други четирима партньори, се оказаха заедно в стаята. Първият път Дру беше преследваният и спечели. Когато на свой ред Майк беше преследваният, той спечели. Така беше във всички следващи турове — резултатът бе винаги равен. Последният път, когато бяха прекарали повече от три часа вътре без никой да спечели, Ханк прекрати играта.

Шестнадесет години по-късно те отново се оказаха един срещу друг. Този път оръжията им не бяха подострени моливи, нито пък Ханк беше там, за да сложи край. Съперничеството помежду им бе стигнало връхната си точка. Веднъж завинаги щеше да се реши кой е по-добър. Само в един тур.

Дру не искаше да го убива. Майк му трябваше жив, за да му разкаже за Янус. Не знаеше дали няма да му се наложи да го убие. Защото Майк със сигурност щеше да го направи без колебание.

Щом осъзна ужасяващата истина, че Майк го е подмамил в абсолютно тъмна стая, Дру моментално застана нащрек и приклекна — поза, която му бе станала втора природа. Леко разтвори крака, не повече от ширината на ханша и внимателно протегна ръце напред, след това ги разтвори, опипвайки вляво и дясно — нямаше нищо. Пристъпи малко наляво и спря.

Дру предприе тези първоначални действия с една цел — да се измести от входа, за да не позволи на Майк да го нападне неподготвен още с влизането. Затова светкавично потърси прикритието на мрака, също както и Майк. Преследването можеше да започне.

Дру вече бе сигурен, че Майк не носи пистолет — имаше толкова възможности да го използва досега. Защото малко преди да затвори вратата и мракът да го погълне, представляваше отлична мишена.

Вероятно имаше нож. Но ако беше така, Майк можеше да го хвърли по Дру, точно когато влизаше. Щом чуеше ножът да се забива, веднага щеше да нападне, като се възползва от предимството на изненадата и болката, и бързо щеше да го доубие с ръце, ако ножът не беше свършил вече тази работа. Ханк Далтън беше отработил до съвършенство това упражнение — беше се превърнало в рефлекс за тях.

Трябваше да има някаква причина Майк да не атакува веднага. Единственото, което му идваше наум, бе, че вероятно няма оръжие и ще се осланя само на ръкопашния бой. А това означаваше, че ще изчака Дру да се доближи и изненадващо ще се нахвърли върху него.

Дру имаше пистолет — стискаше в ръка маузера, но той нямаше да му бъде от полза в тъмното. По-скоро щеше да му пречи, като ограничава движенията на дясната му ръка. При дадените обстоятелства би било по-добре, ако ръката му беше свободна, за да може да чувства вибрациите, които излъчваха неподвижните предмети в мрака. Не посмя да постави пистолета обратно в джоба си. Щеше да вдигне шум.

Около пет минути изчакваше и се ослушваше, застанал нащрек. Тази стая очевидно имаше доста голяма дълбочина и стените й бяха така дебели, че отвън не проникваше никакъв шум. Напрегна се, за да долови приглушено дишане или лека стъпчица. Нищо, освен пулсирането на кръвта в ушите си.