Братството на камъка

Половин час по-късно Арлийн, Дру и отец Станислав бяха на път за Пен Стейт.

Студеният вятър щипеше бузите на Дру, който заобиколи една поляна и продължи да се изкачва по склона, където дебелите дървета, останали без листа, го скриха зад стволовете си. Тримата бяха тръгнали с черния Олдсмобил на свещеника, като оставиха колата на Арлийн на един паркинг и предплатиха за няколко седмици. Дру закара мотоциклета си до някакво сметище и като се увери, че е сам, махна регистрационните табелки. Рано или късно полицията щеше да открие изоставения мотоциклет, но без номерата по-трудно щяха да го свържат с откраднатия в Масачузетс. Дру предвидливо изтри отпечатъците от пръстите си, така че нямаше опасност да се досетят кой го е използвал.

Докато Арлийн спеше, Дру седна до отец Станислав. В ноздрите си усещаше острия мирис, който идваше от заводите за стомана в Бетлъм. Взираше се в склоновете на Апалачите.

— Мисля, че онова място ще свърши работа — Дру посочи към един залесен хребет вдясно. — Не по-зле от всяко друго.

— Ще се бавиш ли много? — запита отецът.

— Трябва да се придържаме към програмата. Няма да се бавя дълго. Остави двигателя запален.

Отец Станислав отби и спря на банкета. Дру почувства пронизващия полъх на вятъра, въпреки че небето бе синьо и без облаци. Присви очи и се заизкачва по покрития с изгнила трева склон. Ако случайно го видеше някой от пътниците в преминаващите коли, би си помислил, че е тръгнал да се облекчи зад дърветата.

Но когато стигна до тях, той продължи нагоре, като спря само в края на поляната. Погледна наоколо и забеляза отъпкани следи в тревата, усети есенната миризма на пелин. Да, това място е добро.

С помощта на един як клон изкопа малка ямичка, два инча широка, три дълбока. Полузамръзналата земя не поддаваше. Върхът на клона се счупи. Макар и трудно, изкопа дупката. Бръкна в джоба на палтото си и извади оттам найлоновата торбичка, в която беше тялото на Малкия Стюарт. Странно, но трупчето на мишката не се беше разложило. Дали не беше знак от Бога? Дру недоумяваше. Дали иска да му каже, че одобрява неговите действия? Изостави тази мисъл, защото му се стори, че не е редно сам да си съчинява от името на Бога.

Развърза торбичката и пусна тялото на Стюарт в ямичката, след това я зарови с ръце и я покри с буца пръст, обрасла с трева. Довърши ритуала, като утъпка пръстта и изравни мястото. Все едно, че никой не бе разравял земята в края на поляната.

Дру погледна надолу към прясното гробче и за миг през съзнанието му премина мъчителния спомен за родителите му.

— Е, ти ми спаси живота. По-точно ти ме върна към него. Благодаря ти.

Понечи да си тръгне, но изведнъж се спря.

— Ще отмъстя и за теб, приятелче.

Излезе иззад дърветата и се спусна по ветровития и хлъзгав от изгнилата трева склон. Качи се в колата.

— Дру — Арлийн се беше събудила и го гледаше загрижено.

Той се обърна.

— Добре ли си?

— Чудесно.

— Сигурен ли си?

— Бави се около двадесет минути — каза отец Станислав. — Безмалко да тръгнем да те търсим.

— Ето ме жив и здрав — отговори Дру. — Нещо си обещах там горе. Затова хайде по-бързо да тръгваме. Искам тази проклета история час по-скоро да свърши. Трябва да изпълня обещанието си.

— Този плам в очите ти — каза отец Станислав. — Господ да е на помощ на онези, които преследваме.

— Не, малко сбъркахте.

— Какво имаш предвид?

— Нека Господ да помага на нас.

Нижеха се хребет след хребет. До обяд стигнаха Алегените. Пътят се виеше през голи склонове, терасирани от минни изкопи, покрай западащи градове. Тук-там се виждаха големи нефтени помпи, чиито метални човки непрекъснато се вдигаха и спускаха, а дразнещите им удари достигаха до тях дори и през затворените прозорци на колата.

По пътя Дру, Арлийн и отец Станислав не разговаряха много, за разлика от продължителните разисквания в мотелската стая. Всеки се бе замислил за нещо свое.

Така стигнаха до крайната цел на пътуването си. След много завои шосето ги отведе в една почти кръгла долина в сърцето на Пенсилвания, където се намираше Стейт Колидж.

Това бе един от онези градове, за които Дру беше казал, че са най-добри за прикритие. Беше пръснат на широка площ, осеян с обвити с лозници къщи и много дървета. В града нямаше развита промишленост, затова местното население беше принудено да се нагажда към капризите на повече от двадесетте хиляди учащи се, от които зависеше прехраната му. Както във всички университетски градове, така и тук половината от населението постоянно се променяше — студентите идваха и си отиваха, едни се записваха, други завършваха и напускаха. Оперативният работник, който предпочиташе да си запълва времето между задачите с посещение на лекции, би се чувствал добре тук, още повече, че прикритието му беше извън всякакво подозрение. Ако можеше да води по-затворен живот, щеше да остане незабелязан. Би могъл да изчезне, когато поиска.