Братството на камъка

Преди минута беше казал на телефонистката, че програмата му е объркана. Беше излъгал. Разписанието му беше съвсем точно. Същото важеше за Арлийн и отец Станислав. По неговия план в този момент Арлийн трябваше да се намира близо до една административна сграда отвъд Чарлз Ривър в Кеймбридж. Отец Станислав трябваше да е в северните покрайнини на града, за да разучи местоположението на една къща в залива.

Дру отмерено крачеше по улица „Бойлстън“, а гневът му се надигаше все повече и повече. Скоро, много скоро всичко щеше да свърши.

Хората, които работят в разузнавателните служби, рядко напускат по собствено желание. Вярно е, че някои от тях го правят, след като преживеят някакво разочарование, но повечето биват принудени или помолени да напуснат. Оказали се извън играта, дълго не могат да свикнат с нормалния свят около тях. Привикнали на тайни, интриги и опасности, те търсят начини да задоволят потребностите си от всичко това. По правило избират една от следните три възможности:

Първата е да приемат предложението на някоя международна корпорация, която иска да има в съвета на директорите човек от разузнаването. Такъв един експерт според нея може да бъде от голяма полза, ако се наложи да се решава някакъв проблем в кризисни, но доходни райони. Тази тактика се оказа много полезна, например в Чили, когато в началото на седемдесетте години президентът Салвадор Алиенде, марксист по убеждение, се опита да национализира американските холдингови компании в тази страна. Дисидентите извършиха държавен преврат. Усилено се говори, че са били финансирани от американски корпорации и инструктирани от бивши служители на ЦРУ. Алиенде се самоуби.

Втората възможност е да приемат предложение за сътрудничество в така наречените военни мозъчни тръстове, където знанията на висши служители от разузнаването допълват данните от компютърни анализи — коя световна сила и при какви обстоятелства каква тактика ще използва, за да разруши останалите.

Третата възможност е да откажат първите две предложения и да започнат да работят самостоятелно. По-точно — да учредят своя компания, в която да създадат мрежа по подобие на тази в разузнаването. В началото тя не е свързана с правителството. Служи само на частния сектор, а целта й, както и в първия случай, когато бивш разузнавач става член на съвета на директорите, е да консултира големите компании относно вечно променящите се зони на влияние в света. Опасно ли е или не дадена компания да започне проучвателни сондажи за нефт в страната X? Да построи обогатителна фабрика за мед в страната У? Фабрика за поташ в Z? Очакват ли се саботажи на антиамерикански фракции? Какви са настроенията сред берачите на банани тук, сред докерите там? Ще вдигат ли стачка? Имат ли покритие слуховете за държавен преврат? Ами влошеното здраве на някой от купените диктатори? Колко ще живее? Кой ще го замести?

Такива частни разузнавателни организации са изключително доходоносни, финансират се от световноизвестни компании, дори правителства. Корпорацията „Риск аналисис“ е един типичен пример в това отношение. Седалището й е в Бостън. Собственост е на господин Ръдърфорд, когото Дру наричаше с друго име.

Дру отново си припомни за Янус.

— Господин Ръдърфорд, моля.

В единадесет и петнадесет, както му бяха казали, Дру набра номера. Този път от друга будка, на улица „Фалмът“. Мислено си представяше какво правят в момента Арлийн и отец Станислав — тя в административната сграда в Кеймбридж, свещеникът в имението в залива Масачузетс.

„Да, развръзката наближава“ — мислеше си той и чакаше.

— Вие ли се обаждахте в десет? — запита телефонистката.

— Да. Във връзка с един спешен въпрос.

— Момент, моля. Господин Ръдърфорд ви очаква. Ще ви свържа.

Дру чу изщракване.

— Да, моля.

Гласът отсреща беше така познат, така приятелски и делово подканващ, че му прилоша.

— На телефона господин Ръдърфорд.

Дру трябваше да впрегне цялото си умение, за да отговори със същия дружелюбен тон:

— Отдавна не сме се виждали. Как си?

— Моля? Извинете, не разбрах кой е.

— Хайде, хайде. Да не би да не ме позна по гласа?

— Не, не съвсем.

— Разочароваш ме. Един роднина, когото не си виждал отдавна…

— Роднина, когото не съм виждал отдавна…?

— Как си, чичо? Приятно ми е да те чуя отново.

— Чичо ли? — гласът звучеше все по-озадачено. — Нямам никакви племенници.

— Да, наистина. Всъщност не съм ти точно племенник. Имам предвид, че нямаме кръвна връзка. Но те считам за мой роднина. А и така ти казвах, „чичо Рей“.

Мъжът отсреща задиша учестено.

— Боже мой! Не, не може да бъде. Дру! Ти ли си, Дру?

— А-ха. Точно аз. Аз и никой друг.

— Не мога да повярвам — Рей избухна в смях. — Дру! Защо не ми каза веднага?

— Типично в мой стил — засмя се Дру. — Исках да те изпитам. Помниш ли как ме спаси от истинския ми чичо и семейството му? А после ме заведе в Хонконг?

— Дали си спомням? За бога, спортисте, шегуваш ли се? Как мога да забравя? — Рей отново се смееше. — Но от толкова години не сме се чували. Какво става с теб? Къде се покри?

— Ами, точно там е работата.

— Моля?

— Затова ти се обаждам — Дру едва-едва преглътна.