Братството на камъка

— Хайде, Дру, казвай какво има? Нещо не е наред ли?

— Наистина не ми е приятно да те занимавам с моите проблеми, но не знам към кого друг бих могъл да се обърна. Загазил съм, чичо Рей. Имам нужда от помощта ти.

— Загазил си?

— Да, много лошо. Едни хора се опитват да ме убият.

— Чакай, чакай. По-добре не говори повече. В момента съм на вътрешен телефон, който е чрез централа и може да се подслушва. Май че често се случва и ако въпросът е толкова сериозен, по-добре да не рискуваме. Ще се преместя на друг, по-сигурен телефон.

— Много добре. Веднага ще ти позвъня отново. Почакай, ще си извадя листче и химикалка. Кажи ми номера.

— Той е…

Рей започна да диктува номера, но спря.

— Не, няма да стане. По-добре аз да ти позвъня. Един клиент ще идва в единадесет и тридесет. Не мога да отложа този ангажимент. Но бързо ще приключа с него. Половин час, не повече, след това ще ти позвъня.

— По обяд ли?

— Дори и по-рано, стига да успея. Стой наблизо. Продиктувай ми номера.

Дру му го каза.

— Чудесно. А сега се успокой. Ще ти позвъня веднага, щом се освободя. Не е трябвало да се притесняваш, че ще ме занимаваш с твоите проблеми. Повярвай ми, радвам се, че ще мога да ти помогна.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб — Дру горчиво преглътна отново.

— Нали съм ти чичо.

— Е, да.

— Само не се притеснявай.

— Добре, чичо Рей. Благодаря ти.

— Хайде, сега. Няма за какво да ми благодариш.

От прикритието си Дру наблюдаваше пицарията по-долу на улицата и телефонната будка до нея, чийто номер беше дал на чичо Рей.

В дванадесет без десет забеляза хората, които наблюдаваха мястото, въпреки хаоса на уличното движение и тълпите от пешеходци. Точно по обяд всички сновяха забързано нанякъде, затова тези, които не бързаха, правеха впечатление. Грешката не беше тяхна. Нямаха друг начин да наблюдават будката, освен да се разхождат бавно. Пък и нямаха много време, за да обмислят добре операцията. Една жена, застанала на ъгъла, поглеждаше често-често към будката. На отсрещния ъгъл някакъв мъж току си гледаше часовника, като се правеше, че чака някой закъсняващ приятел, но очевидно будката беше по-важна от закъсняващия приятел. Клиентът на едно такси все не идваше. Камионче с няколко антени обикаляше района. Момче от пицарията, което изпълняваше поръчки по домовете, не се интересуваше много от изстиващите пици в кутиите.

Без съмнение имаше и други. Дру отбеляза добрата организация на операцията, въпреки малкото време, с което разполагаха. Добра, но несъвършена.

Всичко му стана ясно. Наблюдателите го чакаха да излезе от прикритието си по обяд и да отговори на позвъняването на „чичо“ си. След това, мислеше си Дру, ще го нападнат, докато говори с чичо Рей по телефона. „Ще ме убият на улицата. Или може би ще ме завлекат в камиона и ще ме убият тайно някъде. Вероятно момчето от пицарията ще го направи.“

Дру стисна юмруци и напусна скривалището си, като се насочи в западна посока, по улица „Белведере“, далеч от пицарията.

— Господин Ръдърфорд, моля.

Въпреки школувано спокойния си тон, Дру вътрешно трепереше от бушуващия в гърдите му гняв.

— Ужасно съжалявам — отговори телефонистката. — Господин Ръдърфорд…

— А, не. Слушайте ме внимателно. Обаждах се в десет, след това в единадесет и петнадесет. Сигурен съм, че господин Ръдърфорд иска да разговаря с мен отново. Само му кажете, че търся чичо Рей.

— Трябва да съм се объркала. Господин Ръдърфорд е тук — каза след кратка пауза тя.

Почти веднага чу бодрия приятелски глас:

— Дру, къде си, по дяволите? Звънях на номера, който ми даде, но никой не вдигна. Започнах да се притеснявам! Случило ли се е нещо?

— Ти кажи. Представяш ли си как се изненадах, като видях ударния отряд?

— Ударен отряд ли? Какво?

— Веднага си засякъл къде се намира будката, чийто номер ти дадох. Виж какво, Рей, да не си губим взаимно времето. Когато всички нишки започнаха да водят към теб, си казах: „Не може да е Рей. Той ми е приятел. Живяхме заедно седем години. Той ме прибра, когато никой друг не ме искаше.“ Прибра ме, така си беше.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Винаги съм те чувствал така близък.

— Зарежи тия приказки. Не можеш да ме развълнуваш. Затова си казах, че не трябва да правя прибързани заключения. Но не исках да се окажа и глупак. Реших да те изпитам. Едно телефонно обаждане с молба за помощ, отправена към човек, който се е грижил някога за теб, щеше да свърши работа. Дадох ти шанс да докажеш, че си ми приятел. Но какво излезе, чичо Рей? Ти сбърка.

— Почакай за момент.

— Не, ти почакай. Вече съм сигурен в предположенията си. А сега искам от теб обяснение. Защо, за бога, защо? Знам, че използва това, което се случи с родителите ми, за да ме вербуваш за „Скалпел“.

— Престани, Дру. Нито дума повече.

Разярен, Дру продължи:

— По онова време точно това исках. Да отмъстя за тях. Почти съм готов да ти простя, но нападението над манастира?

— Казах ти да спреш! Телефонът може да се подслушва! Не мога да обсъждам такива въпроси по…

— Добре, ще ти се обадя пак. Тогава гледай да си на подходящ телефон. Дай ми номера.