Братството на камъка

Дъждът се засилваше и пречеше на първите утринни лъчи да пробият облаците. Отправиха се на изток към Ню Джърси. Умората ги накара да спрат край пътя, за да си починат. Дру заспа като често се стряскаше от кошмари. Клаксонът на един преминаващ камион ги стресна и тримата съвсем се разсъниха. Беше малко след единадесет преди обяд. Продължиха на изток, изморени и неспокойни.

Целият следобед по радиото предаваха подробности около нападението върху имението на чичо Рей и загадъчното му изчезване. Споменаваха, че като бивш офицер от тайните служби, който е участвал в борбата срещу тероризма, може да е бил отвлечен и убит за отмъщение.

Отделно от тази история съобщаваха за намереното тяло на мъж преди четири дни в мазето на едно студентско общежитие в „Стейт колидж“, Пенсилвания. Мъжът приличал на международния наемен убиец, познат като Янус. По предварителни данни същият се подвизавал под различни имена — едно от тях Андрю Маклейн, член на прекратила дейността си правителствена антитерористична група, изчезнал през 1979. Предполагаха, че истинският Маклейн е бил убит от Янус, който се възползвал от приликата помежду им и приел неговата самоличност.

Като се сменяха на волана, Дру, Арлийн и Джейк наближиха Ню Йорк и изчакаха да се стъмни, за да влязат в града. Апартаментът на Дванадесета улица, който ги интересуваше, не беше под наблюдение. Дру не беше изненадан. Чичо Рей беше мъртъв, „Риск аналисис“ обезглавена, Янус изобличен — наистина нямаше причина да следят къщата. Нито Дру, нито Арлийн бяха споменавали имената си на Opus Dei. Братството не знаеше, че отец Станислав е убит. Никой не би могъл да свърже Арлийн и Дру с „Риск аналисис“. Никой не знаеше за връзката им.

Все пак по навик действаха предпазливо и използваха задния двор на една сграда на Единадесета улица, прекосиха тясна градинка и стигнаха до мястото, където някога Арлийн безуспешно се бе опитвала да отглежда цветя.

От кухнята ги лъхна спарен въздух. Арлийн отвори прозорците и погледна какво има в хладилника. Предвидливо беше изхвърлила всички бързоразвалящи се продукти преди да тръгне за Дяволския Рог — отправната точка в търсенето на Джейк.

— Все още ли не ядеш месо, а? — шеговито запита тя.

— Последният навик, който ми е останал от манастира — Дру не се засмя на шегата й.

— Не съвсем.

Джейк изглежда разбра нюанса в разговора.

— По-добре да ви оставя сами.

Дру хвърли поглед към Арлийн на другия край на масата.

— Какво ти е? — запита го тя.

Той не отговори.

— Изнервям ли те?

— Как би могла? — той се усмихна и й хвана ръката.

— Защото те накарах да обещаеш, че ще поговорим, когато всичко свърши.

— Да, ще го направим.

— За бъдещето. За нас. Но не искам да те насилвам — каза тя. — Знам, че трябва тепърва да свикваш с много неща след шестте години, прекарани в манастира. Но между нас има нещо. Взаимно. Хубаво. Един ден отново ще го почувстваме.

— Някой ден — отчаяно отвърна Дру.

— Да не би да си решил да се върнеш в манастира? Това ли искаш да ми покажеш с поведението си?

— Не, няма да се върна. Не мога.

— Не можеш?

Как да й обясни? Беше й обещал да поговорят. Но да й обясни? Да провали последните мигове, в които може би бяха заедно? Вместо това отиде при нея и я прегърна.

Без да промълвят нито дума се качиха в спалнята. Любиха се за първи път. Дру не чувстваше вина. Арлийн беше права, когато веднъж му каза, че е дал обет за безбрачие, а не за целомъдрие. Предвид отношението на църквата към собствеността, на членовете на религиозните ордени по-скоро беше забранено да се женят, а не толкова да имат сексуален живот. Ограничението имаше правен, а не морален аспект — да попречат на съпруга да дели със съпругата си това, за което той работеше — увеличаване богатството на църквата.

Някои доброволно приемаха себеотрицанието. Но в момента Дру се чувстваше така изтощен и в същото време влюбен, че изобщо не му беше до себеотрицание. Реши, че две човешки същества, които искат взаимно да си дадат малко нежност, не могат да вършат грях.

Изпита пълно удовлетворение — плътно притиснат до нея, усещаше топлината на голото й тяло, гъвкавия, отзивчив натиск на гърдите и пелвиса й в отговор на неговия — твърд, но и нежен, изискващ, същевременно и даряващ.

Изживяването беше чувствено, еротично, но и нещо повече от физическо удоволствие. Пълното отдаване премахна у него усещането за самота, тревога, надвиснала заплаха. След този безкраен миг на нежност той вече не се чувстваше обречен.

Изведнъж прекрасният свят рухна. Телефонен звън ги върна към жестоката действителност. Дру се извъртя и се втренчи в телефона на нощното шкафче. „Не! Още не! Имаме толкова неща да си кажем! Исках да…“

Телефонът отново иззвъня. Усети тялото на Арлийн да се изопва до неговото. „Но аз не съм готов! Не можеха ли да ни оставят още няколко часа да бъдем заедно?“

Третото иззвъняване разкъса напрегнатата тишина.